— Говорител на пристанищните власти съобщи, че неутралитетът на Ганимед е отражение на универсалната му важност, а не политическо заявление…
— Силите на ООН са на път, но не е ясно дали премиер-министърът Смит наистина е на борда на състезателния кораб, или това е заблуда за отвличане на вниманието на врага от по-традиционна евакуация. Независимо от това действащият генерален секретар Авасарала обяви зона за сигурност, покриваща пътя на скутера, и всички кораби в този район са посъветвани да се придвижат извън обсега на оръжията, докато…
Светлинната скорост, реши той, беше проклятие. Караше дори най-далечните кътчета на човешкия космос да изглеждат близки и тази илюзия бе като отрова. Забавянето между станция Тихо и Земята бе малко под четвърт час, но да изминеш това разстояние би отнело дни. Ако Алекс или Наоми умрат, той щеше да го разбере след минути. Холдън седеше в каютата си на угасени светлини и сменяше каналите, прескачаше напред-назад за в случай, че е станало нещо, макар да знаеше, че и да е станало, няма какво да направи. Изпитваше чувството, че стои върху замръзнало езеро и гледа надолу през леда, докато хората, на които държи най-много, се давят.
Ако нямаше как да узнае, ако всичко случващо се ставаше някъде, където не можеше да гледа, тогава вероятно би съумял да извърне поглед. Или поне да затвори очи и да ги сънува. Когато на терминала му се появи искане за връзка, той го прие с радост.
— Пола — поздрави Холдън.
— Холдън — отвърна хакерката. — Не бях сигурна в каква смяна си. Опасявах се да не ти се обадя по време на сън.
— Не спя — каза Холдън. Не знаеше защо се държи отбранително, задето е буден, но така си беше. — Всичко е наред. Добре съм. Какво имаш?
Тя се ухили.
— Имам димящ пистолет. Мога да ти пратя доклад…
— Не. Тоест, да. Направи го. Но ще разбера ли какво виждам?
На екрана тя се протегна и се ухили.
— Тъкмо смятах да отида да вечерям. Да се видим в „Ла фромажери“ и ще ти обясня всичко.
Холдън извади на екрана директорията на станцията. Не беше далеч. Ако Наоми умреше в същия този момент, той щеше да получи новината тъкмо когато стигне там. Може би малко по-рано. Холдън притисна с длан сухите си очи.
— Звучи ми добре — каза той.
— Ти черпиш.
— Да, да, хванала си ме натясно. Идвам веднага.
Ресторантът бе малък и масите изглеждаха като да са от истинско дърво, но със сигурност бяха от пресован бамбук от хидропонните резервоари на станцията; никой, който взема дори що-годе разумни цени за храната, не би могъл да си позволи нещо от истинско дърво. Пола седеше на една маса до стената. Скамейката изглеждаше нормално голяма за нея. Когато Холдън седна насреща ѝ, краката му не докосваха палубата.
— Шефе — уведоми го Пола, — вече поръчах.
— Не съм гладен. Какво имаш?
— Виж — каза тя и му подаде терминала си. Екранът бе покрит с блокове код, структури в структури, с повтарящи се секции с почти незабележими вариации. Все едно гледаше стихотворение, написано на непозната азбука.
— Какво гледам?
— Тези два реда — посочи тя. — Този праща спиращия код към бутилката. А този съдържа условията, които го задействат. Ако беше стигнал до деветдесет и пет процента, щеше да се превърнеш в звезда. Ако беше на док, както е най-вероятно, щеше да отнесеш и доста голяма част от станцията.
— Ами новият софтуер? Онзи, с който работи корабът сега?
— Няма го там — отвърна Пола. — Сега е моментът да се впечатлиш как съм намерила два реда некоментиран код в драйвера на магнитната бутилка на ядрения реактор.
— Много впечатляващо — каза послушно Холдън.
— Благодаря, но не това е якото. Погледни задействащия ред. Виждаш ли всички онези променливи, настроени на нула? Всички те са параметри на други системи, които не се използват.
— Добре — промърмори Холдън. По оживеното ѝ лице съдеше, че би трябвало да съзре нещо повече в думите ѝ. Може би ако беше успял да поспи…
— Това е универсален капан. Искаш нещо да избухне шест дни след като е напуснало дока? Настрой тази променлива на около половин милион секунди. Искаш да избухне, когато оръжейните системи са в готовност? Настройваш тази променлива на едно. Има сигурно десетина различни начини да се задейства това нещо и можеш да ги комбинираш както си щеш.
— Интересно…
— Това е шибан димящ пистолет — подчерта Пола. — Отказът на бутилката не оставя след себе си кой знае какви данни. Не би трябвало изобщо да се случва, но понякога се случва. Отношението винаги е било: стават злополуки, какво да се прави? Понякога корабите избухват. Това тук показва, че някой е създал инструмент специално за да го накара да се случи. И да се случва отново и отново, винаги когато успеят да вмъкнат кода си в кораба, който са решили, че трябва да загине. Това тук е ключово доказателство за може би хиляди убийства, които досега никой не е знаел, че са убийства.