Гласът ѝ бе изпълнен с въодушевление, очите ѝ блестяха. Безпокойството в стомаха му се усили.
„Трябва да направя нещо — каза Наоми в спомените му. — И не мога да забърквам теб. Изобщо.“
За това ли ставаше дума? От това ли се опитваше да го държи настрани — него и „Росинант“? И ако бе така, тогава какво? Пола още го гледаше с очакване. Той не знаеше как да отговори, но тишината вече ставаше неловка.
— Ммм, супер? — подхвърли Холдън.
Фред седеше зад бюрото на Дръмър, опрял лакти на плота и отпуснал брадичка върху дланите си. Изглеждаше също толкова уморен, колкото Холдън се чувстваше. На екрана се виждаха Дръмър и Сакай в една от стаите за разпити. Масата, която обикновено се намираше между тях, сега бе извъртяна накриво и Дръмър бе вдигнала крака върху нея, облегната в стола си. И затворникът, и надзирателят пиеха нещо, което приличаше на кафе. Сакай се засмя и поклати глава. Дръмър се ухили дяволито. Изглеждаше по-млада. Холдън осъзна със сепване, че си е пуснала косата.
— Какво, по дяволите, е това? — попита той.
— Професионализъм — обясни Фред. — Изграждане на разбирателство. Установяване на доверие. Тя вече наполовина го е убедила, че онзи, за когото работи, е готов да разцепи станцията, докато той още е на нея. Успее ли, ще бъде наш. Този човек ще ни каже всичко, за което го попитаме, а после ще се опита да си спомни нещо, за което изобщо не сме се сетили да го питаме, ако му дадем време. Никой не е толкова ревностен, колкото един новопокръстен.
Холдън скръсти ръце.
— Май пропускате стратегията „да го пребием с гаечен ключ“. Тя ми е любимата.
— Не, не е.
— В този случай ще направя изключение.
— Не, няма. Мъченията са за аматьори.
— Е, и? Аз не съм професионалист.
Фред въздъхна и се обърна да го погледне.
— Тази твоя версия на безразсъден грубиян е почти толкова отегчителна, колкото и онази на непоправимия бойскаут. Надявам се скоро махалото ти да спре някъде по средата.
— Безразсъден?
Фред сви рамене.
— Откри ли нещо?
— Да — потвърди Холдън, — но го няма в новия драйвер. Чисти сме.
— Освен ако няма нещо друго.
— Аха.
— Сакай се кълне, че няма.
— Не съм съвсем сигурен как да го приема — каза Холдън. Миг по-късно подхвърли: — Та, мислех си…
— За съобщението от „Пела“?
— Да.
Фред стана. Изражението му бе твърдо, но нелишено от състрадание.
— Очаквах тази битка, Холдън. Но тук е заложено нещо повече от Наоми. Ако протомолекулата бъде превърната в оръжие или дори само пусната отново на воля…
— Това няма значение — прекъсна го Холдън. — Не, чакай. Не прозвуча както трябва. Разбира се, че има значение. Има голямо значение. Просто не променя нищо. Не можем… — Той млъкна, преглътна. — Не можем да отидем за нея. Аз имам един кораб, те имат шест. Всичко в мен иска да запаля двигателите и да се втурна натам с пълна тяга, но това няма да помогне.
Фред мълчеше. Далечният звук от смеха на Сакай се разнесе от екрана. И двамата не му обърнаха внимание. Холдън погледна към ръцете си. Имаше чувството, че се изповядва. Може и така да беше.
— Каквото и да става — поде той, — в каквото и да е замесена тя, аз не мога да го оправя, като облека бляскавите доспехи и препусна в битка. Единственият начин, който виждам, за да ѝ помогна, е да действаме както планирахме. Да те откарам на Луната. Ако успееш да използваш Доус, Сакай и Авасарала, за да установиш някаква комуникация с тези копелета, Наоми може да е разменна монета. Можем да я трампим за някого от хората в карцера. Или за Сакай. Или нещо такова.
— До такова заключение ли стигна?
— Да — каза Холдън и тази дума имаше вкус на пепел.
— Пораснал си, откакто се видяхме за първи път — отбеляза Фред. Холдън долови съчувствието в гласа му. Утехата. — Това ме кара да съжалявам, че те нарекох „безразсъден“.
— Не съм убеден, че това е хубаво. Ти някога правил ли си го? Да обичаш някого, все едно е част от теб, а после да го изоставиш в беда?
Фред сложи ръка на рамото на Холдън. Въпреки цялата крехкост, която възрастта и несгодите бяха внесли в лицето и тялото на мъжа, хватката му още бе силна.
— Синко, скърбил съм за повече хора, отколкото ти някога си срещал. В този случай не можеш да се довериш на сърцето си. Трябва да правиш каквото ти диктува умът, а не чувствата.