— Защото, ако направя каквото ми диктуват чувствата… — каза Холдън, мислейки, че краят на изречението е нещо от рода на „ще избия зъбите на Сакай“ или „ще погубя всички ни“. Фред обаче го изненада.
— Тогава ще я загубим.
— Курсът е зададен — докладва Чава Ломбау от пилотската кабина. — По ваша заповед, сър.
Холдън се опита да се облегне в противоускорителното кресло, но без тяга, която да му придаде тежест, се получи само изпъване на шията. Сърцето му препускаше, адреналинът се плъзгаше хладно по вените му.
Не трябваше да е така. Командната палуба изглеждаше прекалено пълна. Сун-и, сериозен и спокоен, беше на оръдията. Маура бе изкарала на екрана комуникационните настройки и ги следеше по-скоро по навик, отколкото защото имаше реална нужда. Това би трябвало да е гласът на Алекс. В креслата трябваше да са той и Наоми.
Не трябваше да е уплашен.
— Добре — каза той. — Да го направим.
— Сър — откликна Чава. Предупредителната лампичка стана от кехлибарена червена и Холдън бе притиснат назад в креслото. Станция Тихо остана зад тях. Само след час щеше да е прекалено малка, за да се различи с невъоръжено око. Холдън изчака три дълги, треперливи вдишвания. Четири.
— Какво е положението, госпожо Ип?
От машинното се обади Сандра Ип — която трябваше да е Еймъс:
— Всички системи са в норма.
— Тоест не са гръмнали — уточни Холдън.
По канала настъпи пауза.
— Да, сър. Не са гръмнали, сър.
Холдън мразеше да не е сигурен в кораба си. „Росинант“ се бе показвал като неизменно стабилен още от деня, в който се качи на него. Той бе доверявал на кораба живота си, също както разчиташе на сърцето си да бие. Това бе нещо повече от инстинкт. Беше механично. Всичко друго би му изглеждало странно.
Но това беше преди. Саботажът на Сакай не го бе убил, но и не го бе оставил невредим. Щеше да мине дълго време, преди Холдън да се почувства сигурен, че на кораба няма скрити други неприятни изненади. Софтуер, който чака подходящия момент да изпусне въздуха или да превключи на смъртоносно ускорение, или някой от хилядите други начини, по които един кораб можеше да погуби екипажа си. Вярно, те прегледаха всичко и не откриха нищо, но го бяха направили и преди, и едва не загинаха заради пропуските си. Колкото и да проверяваха и препроверяваха, нямаше как да докажат, че нищо не е било пропуснато. Отсега нататък — може би за дълго време, може би завинаги — той щеше да се чуди за неща, за които никога преди не се е чудил. Изпитваше негодувание, дори гняв, че вярата му е била разклатена.
Зачуди се дали още си мисли за „Росинант“.
— Добре — каза той и откопча коланите. — Отивам да си взема кафе. Гледайте да не счупите нещо, а ако счупите, съобщете ми.
Хорът от „да, сър“ бе странно обезсърчителен. Искаше му се те да бяха разбрали, че се шегува. Или да се чувстваха достатъчно комфортно, за да отвърнат също с шега. Тази официалност бе още една причина вече да не чувства кораба като свой.
Намери Фред в камбуза да говори по терминала си — записваше съобщение, което явно бе предназначено за Андерсън Доус. Холдън си направи тихичко кафе между фрази от рода на „линии на комуникация“ и „пълна липса на доверие“. Когато Фред свърши, скръсти ръце и погледна към него.
— Аз също ще пия едно. Със сметана, без захар.
— Ей сегичка — каза Холдън. — Нещо ново?
— Два кораба от първоначалния марсиански ескорт са се предали.
— Сериозно?
— Намирали са се прекалено далеч от главното действие, за да повлияят на изхода, и били подложени на масиран обстрел. Не ми харесва, но не бих критикувал командването им.
— Дали си въобразявам, или тези хора наистина ни разказват играта? — попита Холдън, като донесе чашите с кафе на масата. — Те ли са толкова добри, или всички ние сме далеч по-некадърни, отколкото си мислех?
Фред отпи от кафето си.
— Чувал ли си някога за Битката при Гавгамела?
— Не — призна Холдън.
— Дарий Трети, император на Персия, имал под свое командване двеста хиляди войници. Бактрийци, арахосийци, скити. Малко гръцки наемници. От другата страна били трийсет и пет хиляди войници и Александър Македонски. Александър Велики. Петима перси на един македонец. Би трябвало да е касапница. Но Александър привлякъл толкова много от врага към фланговете, че по средата на персийския строй зейнала пролука. Александър накарал хората си да образуват клин и го повел със собствената си кавалерия, пробил си път и се насочил право към императора. И от двете страни го заобикаляли огромни сили. Но това нямало значение, защото той видял как да стигне до Дарий. Александър видял нещо, което никой друг не бил забелязал.