— Тези хора, тази малка фракция на СВП. Взети заедно, Земята, Марс и аз ги превъзхождаме по численост. По-добре въоръжени сме. Всичко това се случи, защото някой е съзрял възможност, която никой друг не забелязва. Те имаха дързостта да ударят там, където на друг изобщо не би му хрумнало. Това е силата на дързостта и ако някой генерал е решителен и късметлия, може да се възползва от това предимство и да държи противника си в неизгодно положение завинаги.
— Мислиш ли, че такъв е планът им?
— Такъв би бил моят — отвърна Фред. — Това не е някой, който се опитва да вземе под контрол Пояса или луните на Юпитер. А някой, който се опитва да завладее всичко. Всичко. Нужен е определен вид ум, за да успееш в подобно нещо. Обаяние, гениалност, дисциплина. Трябва да си Александър.
— Звучи ми малко обезкуражително — каза Холдън.
Фред вдигна чашката за кафе. Името „Тахи“ отстрани още личеше, червено-черни букви, полуизтрити от употреба. Но не бяха изчезнали съвсем. Не още.
— Вече разбирам по-добре как се е чувствал Дарий — призна Фред. — Имал е сила, позиция, предимство. Особено когато си мислиш, че знаеш как се водят войните. Това те прави сляп за други неща. И докато ги забележиш, към теб вече се носи македонска кавалерия с насочени копия. Но не затова е загубил Дарий.
— Така ли? Защото от разказа ти току-що останах с впечатлението, че тъкмо затова е загубил.
— Не. Той хукнал да бяга.
Холдън отпи от кафето. Откъм каютите на екипажа се носеше мърморене на непознати гласове, което му напомняше, че нещата не са както трябва. Че моделът на миналото е разрушен и може никога да не се възстанови.
— Но иначе е щял да бъде убит, нали? Александър е щял да го убие.
— Може би. Но може би Дарий е щял да устои на атаката. Или може би е щял да загине и армията му да смаже войската на Александър от гняв и скръб. Краят на един император не винаги е край на империята. Ето, аз гледам Земята и станалото там. Гледам Марс. Гледам станалото на Тихо и онова, което се боя, че е станало на Медина. Гледам как клинът на Александър се носи през редиците към мен. Чувствам същия шок като Дарий и същото объркване. Същия страх. Но аз не съм Дарий. И мисля, че Крисджен Авасарала също не е.
— Значи не мислиш, че сме прецакани?
Фред се усмихна.
— Още не знам какво да мисля. И няма да знам, докато не разбера нещо повече за врага. Но ако погледнем назад в историята, ще видим, че е имало много повече мъже, които са се мислили за Александър Велики, отколкото такива, които наистина са били като него.
37.
Алекс
Летяха през пустотата, а врагът упорито ги следваше. Четири марсиански военни кораба, прехванали с лазерите си двигателя на Алекс, се носеха към него, докато всички заедно летяха към Слънцето. Другите два бяха останали, за да продължат атаката срещу главните сили. Повече от половината нападатели се бяха отделили, за да го последват. Алекс се надяваше, че това е достатъчно, за да даде шанс на капитан Чаудхари. Оттук обаче той не можеше да направи нищо по въпроса, освен да гледа и да се надява.
През първите няколко часа всичко бе само висока тяга и избягване. Щом „Рейзърбек“ взе известна преднина пред нападателите, природата на гонитбата се промени. Вече не ставаше дума да хванеш или да те хванат. Алекс имаше преднина, имаше седемдесет и две ракети, летящи в облак около него, открит път до Луната и подкрепления, които идваха насреща му. Ако нищо не се объркаше, щеше да е в безопасност след по-малко от два дни.
Сега работата на врага бе да се погрижи нещо да се обърка.
— Имаме две нови траектории от отбранителните оръдия, които се приближават — обади се Боби.
— Колко мило — каза Алекс. — Маневрирам да ги избегна. Искаш ли да уведомиш ракетите?
— Вече го направих.
Волфрамовите снаряди на вражеските отбранителни оръдия бяха предназначени да разпердушинват ракети от близко разстояние. При разстоянието, което поддържаха в момента, те бяха нещо средно между покана към екипажа на „Рейзърбек“ да се натресе в тях по погрешка и вдигнат среден пръст. Алекс проследи траекториите на изстрелите и се стегна, докато маневрените двигатели ги изтласкваха надолу и наляво, за да избегнат леко извитите дъги на вражеския огън, а после нагоре и надясно, за да се върнат към първоначалния си курс. Облакът от ракети около него се раздели, за да остави волфрамовите буци да прелетят през ятото им от сопла и бойни глави.