— След тях идват ли вражески ракети? — попита Алекс.
— Не — отговори Боби след секунда.
— Отваряй си очите. Нашите приятели почват да се изнервят.
— Случва се, когато губиш — подхвърли Боби. Даже без да се обръща, Алекс долови усмивката в гласа ѝ.
От каютата в дъното гласът на Смит долиташе на накъсани пъшкания. Даже сравнително скромната тяга от едно g бе три пъти по-голяма от това, с което бе свикнал. Той говореше по тесния лъч от часове. Понякога Алекс чуваше записания глас на Авасарала, друг път топлия провлачен глас на някакъв мъж. Предполагаше, че е някой на Марс.
Някога „Рейзърбек“ е бил играчка и макар че екраните бяха остарели с десетилетия, все още имаха някои екстри. Той нагласи стенните екрани да предават картината от външните камери и обширният звезден пейзаж се разстла около тях. Тук слънцето бе по-голямо и по-ярко, отколкото на Земята, но ограниченията на екрана го държаха на ниво пламтяща белота. Ивиците на Млечния път сияеха по цялата равнина на еклиптиката, милиарди звезди, смекчени от разстоянието. Да си заобиколен от ракети, бе като да плуваш в облак от светулки, а зад тях, ярки като седем Венери в земен здрач, се виждаха реактивните струи на нападателите, които ги искаха мъртви.
А също и Наоми.
Боби въздъхна.
— Знаеш ли, хиляда от онези звезди там сега са наши. Това прави, колко? Три десетохилядни процента от нашата галактика? Ето за какво се бием.
— Мислиш ли?
— А ти не мислиш ли?
— Не — заяви Алекс. — Мисля, че се бием за това кой да получи повече месо от лова и първи достъп до водопоя. Право на чифтосване. Кой в какви богове да вярва. Кой има повече пари. Обикновените приматски неща.
— Деца — допълни Боби.
— Деца?
— Да. Всеки иска да си гарантира, че децата му ще имат по-добър шанс от него. Или от децата на всички други. Нещо такова.
— Да, вероятно — съгласи се Алекс. Превключи личния си екран обратно на тактически изглед и изкара последните данни за „Пела“. Към нея все още бе скачен онзи странен, евтин на вид цивилен съд. Алекс не можеше да познае дали свалят нещо от него, или качват нещо на него. Засега това бе единственият кораб в малката флотилия, който не бе с явно военна направа. Нямаше повече съобщения от Наоми. Той не знаеше дали това е добре или зле, но не можеше да се сдържи да не поглежда кораба на всеки пет минути, все едно човъркаше коричката на някоя рана.
— Ти някога тревожиш ли се за детето си? — попита Боби.
— Нямам дете — отвърна Алекс.
— Нямаш ли? Мислех, че имаш.
— Не — каза Алекс. — Никога не съм бил в подходящата ситуация за това. Или може би съм бил, но то не се е вписвало в нея. Ами ти?
— Никога не съм имала желание — отвърна Боби. — Семейството, което вече имам, ми е предостатъчно.
— Да. Семейство.
Боби помълча за кратко. После подхвърли:
— Мислиш за нея.
— Имаш предвид Наоми?
— Да.
Алекс се завъртя в креслото си. Бронята на Боби опираше в двете стени и сервомоторите бяха застопорени, за да я държат стабилно. Изглеждаше като разпната. Дупката в палубата, откъдето бе изтръгнала противоускорителното кресло, създаваше впечатление, че си е пробила път през дъното на кораба. Изражението ѝ съумяваше да бъде едновременно съчувствено и твърдо.
— Разбира се, че мисля за нея — каза Алекс. — Тя е ей там. И вероятно е в беда. И не мога да проумея как изобщо се е оказала там. Не след дълго кавалерията ще дойде да ни спаси и когато това стане, не знам дали трябва да им помагам да атакуват „Пела“, или да я защитавам.
— Труден въпрос — съгласи се Боби. — Но знаеш, че ние имаме своя мисия. Да откараме Смит на Луната. Трябва да останем на поста си.
— Знам. Но не мога да не мисля за това. Все съставям планове как да използваме останалите ни ракети, за да ги накараме да ни я предадат.
— Сред тях има ли някой поне малко правдоподобен?
— Не — призна Алекс.
— Няма нищо по-лошо от придържането към дълга, когато това означава да оставиш един от своите в опасност.
— Без майтап. — Алекс погледна към показанията на „Пела“. — Знаеш ли, може би…
— Стой на поста си, моряче. И горе главата. Приближават още ОО снаряди.
Алекс вече ги бе видял и бе започнал да чертае промените в курса.
— Оптимистични копеленца са. Трябва да им го признаем.
— Може би мислят, че ще ти се приспи.
Претоварването на скутера бе неловко и странно. Придвижването от пилотското кресло до тоалетната изискваше Алекс и марсианският премиер-министър да се промушват покрай енергийната броня на Боби. А за Боби то означаваше да заточи Смит на празното място, където се намираше креслото ѝ, докато тя използва малката каюта, за да разглоби бронята си и после да се пъхне отново в нея. Никой не предложи да се редуват да спят в каютата.