— Мисля, че може да се случат много неща. Под висока тяга хората понякога получават удар. Сокчето помага, но не е гаранция. Случвало се е разни хора да стрелят по нас. Или да се носим безпомощно по снижаваща се орбита. Помниш тези неща, нали?
— Да, но…
— Ако загубим някого, минаваме от една трета стандартен екипаж на една четвърт. Добави към това и загубата на незаменими умения.
Холдън спря с ръка на дръжката на апартамента им.
— Чакай, чакай малко. Ако загубим някого ли?
— Да.
Очите му се ококориха и я гледаха стреснато. В ъгълчетата се бяха събрали малки бръчици на безпокойство. Тя вдигна ръка да ги заглади, но те не изчезнаха.
— Значи се опитваш да ме подготвиш за смъртта на някого от екипажа ми?
— Исторически погледнато, това застига кажи-речи сто процента от хората.
Джим понечи да каже нещо, отказа се, отвори вратата на апартамента и влезе. Тя го последва и затвори след тях. Искаше ѝ се да остави темата, но ако го направеше, не знаеше кога ще я подхванат пак.
— Ако бяхме традиционен екипаж, щяхме да имаме по двама души за всеки пост. Така че ако някой бъде убит или изваден от строя, ще има кой да го замести.
— Няма да взема още четири души на кораба си, камо ли осем — заяви Джим и влезе в спалнята. Бягаше от разговора. Ала нямаше наистина да го прекрати. Тя зачака мълчанието, болката и притеснението, че я е ядосал, да го върнат обратно. Това отне около петнайсет секунди. — Ние не работим като обикновен екипаж, защото не сме обикновен екипаж. Взехме „Роси“, когато всички в системата стреляха по нас. Стелт кораби взривиха боен кораб под носа ни. Загубихме „Кент“, а после и Шед. Човек не може да мине през всичко това и да остане нормален.
— Какво точно имаш предвид?
— Този кораб няма екипаж. Ние не го управляваме като екипаж. Управляваме го като семейство.
— Да — съгласи се тя. — И това е проблем.
Те се взряха един в друг през стаята. Джим размърда челюсти, възраженията и аргументите бяха застинали на езика му. Знаеше, че е права, а му се искаше да греши. Тя го видя как осъзнава, че няма измъкване.
— Добре — отстъпи накрая. — Когато другите се върнат, ще поговорим дали да не проведем някои интервюта. Да вземем един-двама за едно-две пътувания. Ако се впишат добре, може да помислим да ги задържим за постоянно.
— Добре звучи — каза Наоми.
— Това ще промени равновесието в кораба — предупреди Холдън.
— Всичко се променя — отвърна тя и го прегърна.
Поръчаха храна от индийски ресторант: къри, генетично модифициран ориз и гъбичен протеин, почти неразличим от телешко. През останалата част от вечерта Холдън се опитваше да бъде весел, да скрие безпокойството си от нея. Изобщо не се получаваше, но тя му бе благодарна за усилията.
След вечеря гледаха развлекателни програми, докато в уютния ритъм на деня им не настъпи времето, когато тя изключи екрана и го дръпна обратно в леглото. Сексът с Холдън бе започнал като нещо вълнуващо преди години, когато за първи път осъзнаха колко глупаво би било един капитан и старшият му офицер да спят заедно. Сега беше по-богат, по-спокоен и по-игрив. А също и по-утешителен.
След това, докато лежаха на големия матрак от омекотяващ гел, с чаршафите, усукани в краката им, умът на Наоми се отнесе. Мислеше си за „Роси“ и за Сам, за книга с поезия, която бе чела като момиче, и за една музикална група, в която я бе убедил да се включи един от старшите инженери на „Кентърбъри“. Спомените ѝ бяха започнали да потъват в сюрреалистичния хаос на сънищата, когато гласът на Джим почти я разбуди.
— Не ми харесва, че ги няма.
— Хмм?
— Алекс и Еймъс. Не ми харесва, че ги няма. Ако се забъркат в неприятности, ние ще сме тук. Не мога дори да запаля „Роси“ и да отидем да ги приберем.
— Ще се оправят — промърмори сънено тя.
— Знам. Или поне мисля, че знам. — Той се надигна на лакът. — Наистина ли не се тревожиш?
— Може би мъничко.
— Искам да кажа, знам, че са възрастни хора, но ако се случи нещо. Ако не се върнат…
— Трудно ще е — каза Наоми. — Вече от доста години насам сме свикнали да разчитаме само на нас четиримата.
— Да — потвърди Джим. След момент добави: — Знаеш ли коя е тази жена, която Еймъс отиде да провери?
— Не. Не знам.
— Мислиш ли, че му е била любовница?
— Не знам — повтори Наоми. — Останах с впечатлението, че е по-скоро нещо като сурогатна майка.
— Хмм. Може би. Не знам защо ми хрумна, че е любовница. — Гласът му ставаше сънлив. — Хей, може ли да ти задам един неуместен въпрос?
— Стига да мога да ти отговоря.
— Защо вие с Еймъс никога не сте се събрали? Имам предвид, навремето на „Кент“.