Върху устата на боеца трепна лека усмивка.
— Кула З — отвърна той.
— „Задислав“ — рече Еймъс. — Едно време имах приятел, който живееше там. Много отдавна. Как са нещата там горе?
— Десет хиляди души в кутия без храна и почти без вода.
— Значи не е толкова хубаво.
— Цялото електроснабдяване е прецакано. А в Балтимор е още по-зле. Не се обиждай, но мисля, че сте поели в грешната посока. — Боецът облиза устни. — Хубави велосипеди.
— Вършат работа — кимна Еймъс. — На юг оттук става все по-зле. Отдалечаваме се от мястото на удара.
— Ако обаче продължиш още на юг, става по-топло. Ние натам сме се запътили. Към комплекса Баха.
Една жена от групата прочисти гърло.
— Имам братовчед там.
Еймъс подсвирна през зъби.
— Доста път ви чака.
— Изборът е дали да ходим дотам, или да измръзнем тук — каза боецът. — Ти и приятелката ти би трябвало да дойдете с нас.
— Благодаря за поканата, но има едни хора, с които трябва да се срещнем в Балтимор.
— Сигурни ли сте?
— По-скоро е нещо като работна хипотеза, но засега планът е такъв.
Очите на боеца се стрелнаха пак надолу към велосипеда, после обратно към лицето на Еймъс. Грижливо избягваше да поглежда към пушката на гърба му. Еймъс зачака да види какво ще избере. Другият мъж кимна.
— Е, късмет тогава. Всички ще имаме нужда от такъв.
— Вярно — съгласи се Еймъс. — Предайте много здраве на Баха, като стигнете там.
— Непременно.
Боецът тръгна надолу по улицата и другите го последваха. Еймъс охлаби ремъка на пушката, но не свали оръжието. Четиримата пешеходци вървяха по пепелявосивия път. Прасковка се приближи, подмина ги. Последният в групата се обърна да я изгледа, но никой не предприе нищо.
— Всичко наред ли е? — попита тя.
— Да — каза Еймъс. Сенките на групата се стопиха в сумрака.
— Разубеди ги от всякакви неприятни действия?
— Аз ли? Не. Те сами свършиха по-голямата част от работата. Най-добрата защита, с която разполагаме в момента, е, че хората нямат навика да се убиват взаимно и да си вземат вещите. Но съвсем скоро ще започнат да предполагат, че всеки непознат си е наумил да им пререже гърлото. Ако имат късмет.
Тя го изгледа. Лицето ѝ бе гладко, а очите ѝ — интелигентни и сурови.
— Не изглеждаш разстроен от тази перспектива.
— Тя не ме смущава.
С всеки изминат километър се приближаваха към морето и вонята на гнилоч и сол се усилваше. Стигнаха до горната приливна линия: мястото, където устремът на водната стихия бе секнал. Линията от отпадъци бе толкова ясна и отчетлива, че изглеждаше умишлено направена. Къса стена от отломки, слепени с кал. От другата ѝ страна пепелта бе смесена с кал, а пътищата — покрити с натрошено дърво и строителна пластмаса, съсипани дрехи и прогизнали мебели, почернели растения, погубени от мрака, пепелта и солената вода. И телата на мъртви хора и животни, които никой нямаше да си направи труда да разчисти. Велосипедите изхвърляха буци кал и те трябваше да натискат педалите по-силно, с цялата си тежест, за да не спрат колелата да се въртят.
Когато бяха на двайсетина километра от аркологичната сграда, Еймъс попадна на яма с вода, покрита със слой пепел. Предната капла на велосипеда се огъна. Той го заряза там, а Прасковка захвърли своя до него.
Долавяше гласове наоколо. На всяка крачка от пътя им ги наблюдаваха. Но тъй като имаха пушки и изглежда, почти нищо друго, никой не се опита да ги спре. Наоколо приземните етажи на сградите бяха изтърбушени, стените напукани от безжалостната вода, а съдържанието на магазините, апартаментите и офисите избълвано на улицата. На някои места вторият етаж бе също толкова зле; другаде беше по-добре. Оттам нагоре градът изглеждаше почти незасегнат. Еймъс все си го представяше като здрав наглед човек с оголени кости и гангрена от глезените надолу.
— Нещо смешно ли има? — попита Прасковка.
— Не — отвърна Еймъс. — Просто си мислех.
Аркологичната сграда не бе по-различна. Извисяваше се сред руините, над затлачените с боклуци улици, също както по-рано над добре подредените улици. Реакторът, захранващ огромното здание, навярно още работеше, защото половината прозорци грееха осветени. Ако закриеше с ръка долната част, Еймъс почти можеше да си представи, че пепелта е сняг и всичко това е просто най-лошата Коледа в историята.
Влязоха в приземния етаж. Панталоните лепнеха към кожата му от леденостудена кал чак до коляното. Стъклени лули и отпечатъци от стъпки показваха къде е имало хора, но никой не стоеше на стража. Или поне те не виждаха.