— Не — поклати глава Прасковка. — Не е. Това е нещо ново.
Ерих се обърна пак към екрана и го докосна с пръстите на здравата си ръка.
— Онова там навън е моят град. Той е гадно, лайняно място и ще пречупи всеки, който мисли другояче. Но… но него вече го няма, нали?
— Вероятно — кимна Прасковка. — Все пак, да започнеш от нулата не винаги е лошо. Даже в начина, по който го направих аз, имаше нещо светло. А ти имаш доста по-добър старт от мен.
Ерих наведе глава. Въздишката му прозвуча сякаш освобождаваше нещо огромно от себе си. Прасковка хвана здравата му ръка между своите и в течение на един дълъг момент двамата мълчаха.
Еймъс прочисти гърло.
— Е, това значи, че участваш, нали?
39.
Наоми
Не разполагаше с дни. Само с часове. Може би дори с минути. А в плана още имаше пробойни.
Тя седеше в камбуза, прегърбена над купичка хлебен пудинг. Минаваха хора от каютите на екипажа, някои в марсиански униформи, други в нормалните си дрехи, неколцина в новите униформи на Свободния флот, но другите маси си оставаха празни, с изключение на нея и Син. По-рано тя бе почти член на екипажа. Сега бе пленничка и като пленничка разписанието ѝ се бе променило. Ядеше, когато другите не ядяха; тренираше, когато другите не тренираха; спеше на тъмно със заключена отвън врата.
Беше благодарна за това. В момента имаше нужда от тишината на собствения си ум и колкото и да е странно, се чувстваше уютно там. Нещо бе станало през последните дни. Тя не можеше да определи кога или как, но мрачните ѝ мисли или бяха изчезнали, или бяха станали толкова необятни, че тя не можеше да види хоризонта им. Не смяташе, че е луда. От време на време в живота си бе усещала как разумът ѝ се изплъзва, но онова бе съвсем различно. Разбираше, че може да умре, че Джим може да умре, че Марко може да се носи от успех към успех, че Филип може никога да не ѝ прости, нито дори да я разбере. И знаеше, че всички тези неща имат значение за нея, и то голямо. Но не я обсебваха. Вече не.
Тунелът, свързващ корабите, бе дълъг петдесет метра при пълно разтягане. По-малко от ширината на футболен стадион. Връзката бе осъществена между товарните шлюзове, откъдето бе по-лесно да стигнеш до машинното и да местиш провизии, така че шлюзовете на нивото на екипажа оставаха неизползвани. Там в шкафчетата имаше скафандри. С поялник или щанга тя можеше да се добере до един само за минута-две. Облича скафандъра, излиза през шлюза на „Пела“, разбива шлюза на „Чецемока“, и всичко това във времевия интервал, след като двигателите бъдат спрени и преди „Чецемока“ да задейства маневрените. Нямаше как да го пресметне. Щеше да е много, много напрегнато, но тя мислеше, че е възможно. А след като бе възможно, бе необходимо.
Разбира се, имаше проблеми, които се нуждаеха от решаване. Първо, тя нямаше нито поялник, нито щанга, а след като ескортът ѝ се отнасяше с нея като с неблагонадеждна, вече нямаше шанс да открадне някое от двете, докато прави инвентаризация. Второ, щом Марко видеше, че е взела скафандър и е направила скока, тя нямаше как да му попречи да изстреля ракета към „Чецемока“. Или още по-зле, да намери някакъв начин да обезвреди капана и да дойде да я прибере. Ако обаче успееше да се снабди със скафандър незабелязано, така че инвентарът да показва, че още имат пълен комплект, бе възможно да помислят, че се е самоубила. Ако бе мъртва, не представляваше заплаха. Тя познаваше добре системата за инвентаризация и мислеше, че може да я накара да се опресни. Знаеше, че може, ако разполага с достатъчно време и достъп. Но разполагаше само с часове. Може би часове. А може би по-малко.
Един познат остър глас прозвуча от екрана, където новините още вървяха пред празната стая.
— Генерален секретар Гао бе нещо повече от глава на моето правителство. Тя ми беше също така близка приятелка и компанията ѝ много ще ми липсва.
Изражението на Авасарала бе предпазливо, овладяно. Даже през екрана и няколкостотин хиляди километра разстояние тя излъчваше увереност и спокойствие. Наоми знаеше, че това може да е преструвка, но ако беше, преструваше се добре. Репортерът бе млад мъж с къса тъмна коса, който се бе привел напред и се опитваше да се справи достойно със задачата да я интервюира.
— Другите човешки загуби от войната са…