— Филип — промълви Наоми.
— Син ми предаде, че си искала да говориш с мен — рече Филип и думите му прозвучаха колкото въпросително, толкова и обвинително.
— Нима? Много мило от негова страна.
Тя се поколеба. Ръката я сърбеше от нуждата да намери начин да докопа скафандър, но нещо в дъното на ума ѝ прошепна: „Ако мислят, че си жива, ще дойдат за теб“. Гняв и неувереност се смесваха по лицето на Филип. Син вече мислеше, че тя е склонна към самоубийство. Ето защо бе пратил сина ѝ.
Стомахът ѝ натежа почти преди да разбере защо. Ако Филип си мислеше същото, ако когато тя изчезнеше, синът ѝ отидеше при Марко да свидетелства за самоубийствените ѝ наклонности, щеше да им е по-лесно да повярват. Може би дори нямаше да проверят дали липсва някой скафандър.
— Тук в коридора ли искаш да говорим? — попита тя. Устните ѝ бяха схванати, устата ѝ се движеше бавно. — Имам едно местенце наблизо. Не е просторно, но дава известно уединение.
Филип кимна веднъж и Наоми зави надолу по коридора, а Сарта и младежът я последваха. Репетираше наум репликите си. „Толкова съм уморена, че просто ми се иска всичко да свърши“ и „Това, което правя със себе си, не е по твоя вина“, и „Не издържам повече“. Имаше хиляда начина да го убеди, че е готова да умре. Но под всичко това тежестта в стомаха ѝ се увеличаваше. Такава манипулация бе студена и жестока. Това бе собственото ѝ дете, детето, което загуби, а тя щеше да го използва. Да го излъже толкова добре, че онова, което каже на Марко, да е неразличимо от истината. Така че, когато тя изчезне на „Чецемока“, те да предположат, че се е самоубила, и да не дойдат за нея. Поне докато не стане прекалено късно.
Можеше да го направи. Не можеше да го направи. Можеше.
В каютата си тя седна на койката, подвила крака под себе си. Той се облегна на стената, стиснал устни и с високо вдигната брадичка. Тя се зачуди за какво ли си мисли. Какво ли искаше, от какво се боеше и какво обичаше. Зачуди се дали някой някога го е питал.
„Не издържам повече — помисли си Наоми. — Просто кажи: Не издържам повече.“
— Добре ли си? — попита тя.
— Че защо да не съм?
— Не знам — каза тя. — Тревожа се за теб.
— Не толкова, че да не ме предадеш — отбеляза той и това развърза възела. Да, ако го излъжеше, това щеше да е предателство спрямо него и въпреки всичките си провали тя не би го сторила. Но можеше. Можеше да го направи. Не че беше безсилна пред решението; просто избра да не го прави.
— Говориш за предупреждението, което пратих?
— Аз съм посветил живота си на Пояса, на освобождението на поясните. И след като направихме всичко по силите си да те опазим, ти ни плю в лицата. Обичаш земното си гадже повече от собствените си хора? Така ли е?
Наоми кимна. Все едно слушаше всички неща, които Марко бе прекалено шлифован, за да изрече на глас. Зад думите му имаше истинско чувство, каквото никога не би чула от Марко. И може би никога не бе чувала. Филип бе попил всички реплики на баща си, само че докато душата на Марко бе скрита и недосегаема в дълбокия си пашкул, тази на Филип бе още гола. В очите му блестеше болката, че тя не само го е зарязала, но и го е зарязала заради един землянин. „Предателство“ не бе прекалено силна дума.
— Собствените ми хора — повтори тя. — Нека ти разкажа кои са моите хора. Има две страни в този конфликт, но те не са вътрешните и външните планети. Не са поясните и другите. Нещата не стоят така. Хората се делят на такива, които искат повече насилие, и такива, които искат по-малко. И независимо по какъв друг критерий ги подбираш, винаги ще откриеш по малко и от двата вида.
— Аз бях сурова към теб в деня, когато паднаха скалите. Но мислех всичко, което казах. И сега, и винаги ние с баща ти сме били на различни страни. Никога, никога няма да се помирим. Но мисля, че въпреки всичко ти все още можеш да избереш на коя страна да застанеш. Дори сега, когато изглежда, че си извършил нещо непростимо, можеш да избереш какво означава то за теб.
— Това са глупости — възрази той. — Ти си боклук. Ти си землянска курва и винаги си била. Ти си като проститутките, дето следват армиите и гледат да се напъхат в леглото на всеки, който им се струва важен. Целият ти живот е точно това. Ти си едно нищо!
Тя скръсти ръце. Всичко, което бе казал, бе толкова погрешно, че дори не болеше. Все едно да я нарече териер. Успя да си помисли само: „Това са последните думи, които ще кажеш на майка си. Ще съжаляваш за тях до края на живота си“.
Филип се обърна и отвори вратата.
— Заслужаваш по-добри родители — каза тя, докато той я затръшваше след себе си. Не разбра дали я чу.