40.
Еймъс
С вървене и каране на велосипеди, търсене на храна и избор на маршрут, който да избягва гъсто населените райони около вашингтонската административна зона, над седемстотинкилометровото разстояние от Витлеем до Балтимор им бе отнело близо две седмици. Над четиристотинте километра от аркологичната сграда до езерото Уинипесоки им отне около два часа. Ерих прати навън Мъжкараната — чието име Еймъс не запомни, дори след като му го казаха — и още двама, а после предложи на него и Прасковка да изчакат в друга стая, докато той проведе някои разговори.
Двайсет минути по-късно Еймъс, Прасковка, Ерих и още десет мъже и жени бяха на покрива на сградата и се товареха в два транспортни хеликоптера с логото на охранителна фирма „Ал Абик“ отстрани. Ерих не каза дали са крадени, или охранителите са били на заплата при него, а и Еймъс не го попита. В дадения момент това бе чисто теоретичен въпрос.
Земята, над която летяха, бе мрачна и неприветлива. Сипещата се пепел бе намаляла, но не бе спряла. Слънцето бе червено петно на западния хоризонт. Под тях градовете преливаха един в друг, без дори дърво или ивица трева помежду им. Повечето прозорци зееха празни. Шосетата и магистралите бяха пълни с коли, но малко от тях се движеха. Те свиха на изток и прелетяха над Ню Йорк Сити. Голямата дига бе разбита, а улиците бяха наводнени и приличаха на канали. Няколко от големите кули бяха паднали, оставяйки дупки в силуета на града.
— Къде са всички? — извика Прасковка през шума на роторите.
— Там са — изкрещя в отговор Ерих и посочи с уродливата си ръка, докато със здравата се държеше за ремъка. — Всички са там. Просто не са толкова много като миналата седмица. А скоро ще са още по-малко.
Над Бостън някой изстреля ракета по тях от покрива на един мол и хеликоптерите я свалиха. Небето на изток бе тъмно, с цвят на синина, който караше Еймъс да си мисли за буреносни облаци. На запад залезът имаше цвят на кръв.
— Има ли вероятност роторите да замръзнат? — попита Еймъс пилота, но не получи отговор.
Кацнаха на едно летище на няколко километра южно от езерото, но Еймъс успя да го зърне, преди да се снижат: ниските хълмове държаха водата като в огромни шепи. Имаше може би десетина островчета, пръснати из него, някои също толкова отрупани със сгради като брега, други с малки облагородени горички, ако там живееше някой достатъчно богат да си позволи този лукс. Ракетната площадка представляваше керамична платформа, плаваща върху водата, с червени и кехлибарени светлини за зрителен ориентир, които още мигаха.
Когато стигнаха до брега, оттам не изглеждаше толкова красиво. Водата вонеше на мъртва риба и по повърхността ѝ плуваше слой пепел, сякаш някой бе поръсил тебеширен прах върху всичко. Хората на Ерих нагазиха до бедрата и пуснаха три пакета, които се разгънаха, за да образуват твърди черни понтонни лодки. Докато потеглят към анклава на острова Гърмяща змия, небето бе станало мастиленочерно. Нито звезди, нито луна, нито разсеяна градска светлина. Все едно човек бе пъхнал главата си в чувал.
Насочиха се към северния край на острова, където широк мост със стоманени подпори водеше към ракетната площадка. Хангари и навеси за лодки осейваха брега, кутии за играчките на богаташите с размерите на жилищен блок за хора на основна, побиращ хиляда души. Понтонната лодка, в която се намираха, се носеше напред по накъдрената вода. Хангарът, който избраха, бе боядисан в яркосиньо, но извън кръга на светлините им, би могъл да е всякакъв. Отне им само минута да намерят контролното табло на един стълб, стърчащ от тъмната вода. Прасковка се приведе към него, протегна тънката си ръка и въведе поредица от цифри. За секунда изглеждаше, че не е подействало, а после вратите на хангара се вдигнаха безшумно и се включиха автоматичните светлини. Вътрешността бе изцяло покрита с дървена ламперия от червен кедър и бе достатъчно просторна да побере тенис корт. Докато влизаха, от мрака се раздаде гневен лай.
На палубата на малка моторница стоеше вълкодав, опрял лапи на перилата. Понтонните лодки се вмъкнаха на мястото до моторницата. Еймъс се надигна и вълкодавът се стрелна към него, като се зъбеше и ръмжеше. Беше великолепно животно, плод на генно инженерство, предположи той, ако се съди по лъскавата му козина и изящните черти на муцуната му.
— Хей, здравей — заговори ласкаво Еймъс и приклекна на неговото ниво. — Май някой не си е направил труда да те вземе, като си е тръгвал, а? Сигурно ти е гадно.
Кучето се отдръпна, неуверено и уплашено.
— Виж какво ще ти предложа — продължи Еймъс. — Не ни закачай и няма да те застреляме.