Наоми се засмя, претърколи се и преметна ръка през гърдите му. Даже след толкова време заедно харесваше мириса на кожата му.
— Ама ти сериозно ли? Изобщо ли не си обърнал внимание на сексуалността му?
— Не ми се вярва, че от нас с Еймъс се очаква да го правим.
— Не би искал да навлизаш в тази тема — каза Наоми.
— Хмм. Добре. Просто си мислех, сещаш се… Как постоянно те следваше навремето на „Кент“. И никога не е говорил да напуска „Роси“.
— Той не стои на „Роси“ заради мен — изтъкна Наоми. — Стои заради теб.
— Заради мен ли?
— Използва те като своя външна резервна съвест.
— Не е вярно.
— Така прави той. Намира човек с чувство за морал и го следва — обясни Наоми. — По този начин се опитва да не бъде чудовище.
— Че защо ще се опитва да не бъде чудовище? — Завалените от сънливост думи бяха като одеяло.
— Защото е такова — каза Наоми, докато съзнанието ѝ гаснеше. „Точно затова се разбираме.“
Съобщението дойде два дни по-късно и бе съвсем неочаквано. Наоми беше в скафандър и инспектираше работата на главен инженер Сакай. Той тъкмо ѝ обясняваше защо са избрали различна керамична сплав за връзките между вътрешната и външната обшивка, когато на лицевия ѝ дисплей изскочи приоритетно съобщение. Тя усети прилив на страх, последствие от разговора ѝ с Холдън. Нещо се бе случило с Алекс. Или с Еймъс.
— Задръж малко — помоли тя и Сакай ѝ отвърна с вдигнат юмрук.
Тя пусна съобщението. Появи се заставка с разцепения кръг на СВП и когато изчезна, там стоеше Марко. С годините лицето му бе наедряло, очертанията на челюстта му се бяха смекчили. Кожата му бе все така тъмна, каквато я помнеше, а ръцете му, скръстени на масата в мястото, където бе направил този запис, бяха все така деликатни. Той се усмихна със смесица от тъга и веселие, които сякаш я върнаха назад във времето.
Съобщението спря, прекъснато от медицинските системи на скафандъра. Предупреждения за учестено сърцебиене, повишено кръвно. Тя ги отмени с едно помръдване на брадичката и гласът му зазвуча тихо и пресекливо в ушите ѝ, после се заглади, когато предаването се стабилизира.
— Съжалявам. Знам, че не искаш да получаваш никакви вести от мен. Ако ще ти е от помощ, просто ще изтъкна, че досега не съм го правил. А и сега не го правя лекомислено.
„Изключи го — помисли си тя. — Спри записа. Изтрий го. И без това ще са само лъжи. Лъжи или онези части от истината, които му изнасят. Забрави, че изобщо си го получавала.“ Марко извърна поглед от камерата, сякаш бе прочел мислите ѝ или знаеше какво ще си помисли.
— Наоми, не съм съгласен с решението ти да си тръгнеш, но винаги съм го уважавал. Дори когато се появи по новините и всички разбраха къде си, не се свързах с теб. И сега също не се обръщам към теб заради себе си.
Всички думи бяха ясни, топли и внимателни: безупречната граматика на човек, който говори втори език толкова добре, че звучи свръхестествено. Не използваше нищичко от поясния си жаргон. Значи годините го бяха променили и по друг начин.
— Син и Карал ти пращат обичта и почитанията си, но те са единствените, които знаят, че се свързвам с теб. А също и защо. В момента те са на станция Церера, но не могат да останат дълго. Искам да се срещнеш с техния екип и… Не, съжалявам. Това е погрешно. Не трябваше да се изразявам така. Закъсал съм го. Не знам какво да правя и ти си единствената, към която мога да се обърна. Става дума за Филип. Той е в беда.
4.
Еймъс
Гърлото го болеше.
Еймъс преглътна, мъчейки се да отмие буцата със слюнка, но това му докара само нова болка, все едно бе глътнал пясък. Преди три месеца лазаретът на „Роси“ го бе натъпкал с всички подсилващи ваксини и бактериални защити, точно по график. Не мислеше, че може да е болен. Но ето че сега гърлото го болеше, сякаш е глътнал топка за голф и тя е заседнала вътре.
Около него гражданите и пътниците на станция Церера сновяха като мравки в мравуняка си и гласовете им се сливаха в нечленоразделен рев, който не бе много по-различен от тишината. На Еймъс му бе забавно, че никой на Церера не би разбрал тази метафора. Той самият не бе виждал мравка от близо две десетилетия, но детските му спомени как ги гледа да повалят хлебарка или да оглозгват трупа на плъх бяха ярки и отчетливи. Също като хлебарките и плъховете, мравките се бяха научили да живеят с човешките си съседи без сериозни проблеми. Когато бетонът на човешките градове бе залял планетата и половината животни на Земята попаднаха в списъка на застрашените видове, никой не се тревожеше за мравките. Те се справяха чудесно, благодаря, и останките от бързите закуски бяха също толкова изобилни и вкусни, колкото и мъртвите горски животни по-рано.