— Да — отзова се тя. Звукът на гласа ѝ идваше от страничната врата. Чудесно. Той видя как двамата охранители забелязаха и другите хора на Ерих в сумрака. Бяха предимно силуети, но въпреки това телата на мъжете се напрегнаха. Това винаги бе кофти момент, когато осъзнаеш, че си извадил нож в престрелка.
— Виждаш ли, ето за това говорех — продължи Еймъс. — Нещата почват да се разпадат и племената се смаляват. Тези пичове тук вероятно са свестни и почтени хора, когато имат шеф, пред когото да отговарят. Или клиенти. Или акционери. — Той се обърна към мъжа с шапката и се усмихна дружелюбно. — Здрасти.
— Ъъъ, здрасти — смънка онзи.
Еймъс кимна и извика назад към хангара.
— Работата е там, че ако им отнемеш това, те са просто мъже с пистолети. И се държат като мъже с пистолети. Правят каквото правят мъжете с пистолети. Разбираш ли?
— Да — потвърди Прасковка.
— По-добре оставете оръжията — нареди Еймъс на мъжа с шапката. — Просто ние имаме много повече от вас. Така че, наистина.
— Чухте човека — обади се и Мъжкараната. — Пистолетите на земята, моля.
Охранителите се спогледаха.
— Можехме просто да ви застреляме — отбеляза Еймъс. Докато двамата бавно оставяха пистолетите си на паважа, той повиши отново глас. — Та значи, Прасковке, тези момчета са се превърнали от защитници на голямото племе, съставено от оня, как му беше името, и тях, в защитници на собственото си малко племе, което не включва други хора. Въпросът е кой е в племето и кой е извън него.
Мъжът с шапката вдигна ръце с разтворени длани на височината на раменете. Еймъс го фрасна в ченето. Ударът бе толкова силен, че го заболяха кокалчетата. Мъжът политна назад, Еймъс пристъпи към него и се извъртя, за да нанесе мощен ритник. Той попадна в лявата колянна капачка на охранителя и мъжът изкрещя.
— Работата е там — продължи Еймъс, — че повечето от нас нямат в живота си място за повече от шест… — Той изрита охранителя в средата на гърба, когато онзи се опита да стане. — … може би седем души. Ако надхвърлиш бройката, трябва да започнеш да разказваш легенди.
Мъжът пълзеше обратно към колата. Еймъс затисна гърба му с коляно, наведе се и започна да изпразва джобовете и колана му. Спрей. Зашеметител. Портфейл с документи за самоличност. Двупосочна радиостанция. Намери нерегистрирания пистолет, прикрепен към глезена на мъжа. Всичко, което вземаше, хвърляше във водата, ослушвайки се за плясък. Мъжът плачеше, а тежестта на Еймъс затрудняваше дишането му. Другият стоеше съвършено неподвижно, сякаш ако не помръдва, Еймъс няма да го забележи. Не че разполагаше с по-добра стратегия на този етап.
Еймъс му се ухили.
— Здрасти.
Онзи не отвърна нищо.
— Всичко е наред — каза Еймъс. — Ти не каза, че ще чукаш в черепа моя приятел, нали?
— Не съм — смотолеви другият.
— Тогава добре. — Еймъс се изправи. — Вероятно трябва да го заведеш на лекар. А после кажи на всеки друг на този лайнян остров какво съм направил и как не съм те обработил, защото не си се закачал с мен. Ясно?
— Ясно.
— Супер. И повече не се връщай тук.
— Няма.
— И другите също — подчерта Еймъс. — Нито ти, нито някой друг от племето ти.
— Няма.
— Идеално. Значи, няма проблеми. И ако обичаш, дай на тази мъжкарана каквото носиш. Включително нерегистрирания пистолет.
— Да, сър.
Еймъс тръгна обратно към хангара. Естествено, Прасковка стоеше на вратата, скръстила ръце. Той избърса кървящите си кокалчета.
— Ето виждаш ли, това е цивилизацията — изтъкна Еймъс. — Куп приказки. Нищо повече.
— И ако е така, какво? — попита Прасковка. — Нас доста ни бива в разказването на приказки. Едва-що всичко се сговни, а ние вече намираме начини да оправим нещата. Стоукс и другите слуги бяха готови да се бият с нас или да бъдат убити, но после се сетих за името му и той си спомни за мен, и сега имаме приказка, в която той иска да ни помогне. Ти излизаш там и пращаш послание на тези типове, че трябва да ни оставят на мира. Всички нас. Повече от шест-седем души. А, между другото, знаеш, че пинкуотърците ще се върнат и ще се опитат да те убият, нали?
— Просто искам да ги накарам да отделят повече време за подготовка — рече Еймъс. — Предполагам, че дотогава вече ще сме излетели.
Стоукс се подаде иззад Прасковка с извинително изражение на лицето.
— Ами, по този въпрос… Има един малък проблем.
Хангарът бе висок като катедрала и „Жанг Гуо“ се възправяше по средата му като великанско произведение на изкуството. Повърхността на кораба изглеждаше като златно-сребърен филигран върху тяло от лазурит. Върху соплата на двигателите имаше изрисувани златни идеограми, но макар материалът да приличаше на злато, явно не се топеше при високи температури. Само като го гледаше, Еймъс можеше да познае, че няма ъпстейнов двигател. Беше два пъти по-голям от „Росинант“ и може би — може би — на една четвърт толкова функционален; представляваше не толкова орбитална совалка, колкото признание в декадентство.