Екна предупредителната аларма. Сърцето на Наоми се сви. Готвеха се да преминат в безтегловност. Времето ѝ бе изтекло. Не беше готова. В момента извън кораба тунелът все още бе на мястото си. Веднага щом го приберат, „Пела“ и „Чецемока“ щяха да се разделят и крехките ѝ надежди да загинат. Тя пусна дръжките. Кабелът ги издърпа в изходно положение, за да са готови за следващия човек.
Не беше готова. Никога нямаше да е готова. Но това не значеше, че няма да опита.
Тя направи няколко крачки към омекотяващия гел и кимна на пазачката си.
— Отивам до тоалетната.
— Току-що ходи.
— Пак отивам — каза тя и се извърна.
— Как ли пък не. Хей! — Наоми се престори, че не я е чула, слушайки я как бърза след нея. Досега бе примерна затворничка и това непокорство изненада Сарта. Такава бе идеята. Алармата прозвуча отново и започна отброяването. Нула g след три. Две. Наоми опря ръце в рамката на вратата. Едно. Горе и долу изчезнаха, тя сви тялото си в стегната топка и се изстреля към Сарта. И двата ѝ крака улучиха пазачката в корема и я отхвърлиха назад през широката пустота на стаята. Жената сграбчи лявата обувка на Наоми и я изтръгна, докато се премяташе. Щеше да ѝ отнеме секунди да стигне до отсрещния край на стаята и до нещо, от което да се отблъсне. Толкова ѝ беше преднината. Сарта вече викаше.
Наоми се прехвърли през люка, а после се изстреля по коридора с небезопасна бързина. Разполагаше само с минути. Даже по-малко. Наистина ли си бе мислила, че може да изкърти някое шкафче, да облече скафандър и да задейства цикъла на въздушния шлюз? Когато го обмисляше, тази поредица от действия ѝ бе изглеждала възможна. Но сега не можеше да си я представи.
Сарта бе някъде зад нея и викаше. Вдигаше тревога. Ала Наоми вече бе свила зад ъгъла. Без да я вижда, Сарта щеше да е принудена да гадае накъде се е отправила. С малко късмет това щеше да ѝ спечели още няколко секунди. Секунди стигаха. Пък и само толкова имаше. Въздушният шлюз за екипажа бе затворен. Тя отвори вътрешната врата и задърпа шкафчетата. Ако някой — който и да е — бе проявил небрежност… Ако бе оставил някое незаключено. Металът кънтеше и дрънчеше под пръстите ѝ, докато тя дърпаше ли, дърпаше. Дали вече бяха откачили тунела? Прибираха ли го? Струваше ѝ се, че би трябвало.
Някъде надолу по коридора заехтяха гласове. Мъже и жени викаха. Една от тях бе Сарта. Друг бе Син. Тя се усети, че хлипа, но бързо се стегна. Не можеше да се провали. Не можеше. Не и този път. Не и сега.
За една премаляваща секунда не успя да напипа комплекта за декомпресия на кръста си. Тупна по мястото, където бе стоял притиснат към кожата ѝ, и той бе там. Да можеше само да намери скафандър. Тя опита още едно шкафче. Сърцето ѝ прескочи, когато то се отвори. Вътре висеше простичък вакуумен скафандър, държан в нулевата гравитация от тънък ластик. Тя посегна към него.
Спря.
„Ще разберат, че скафандърът липсва — обади се тихо гласче в дъното на ума ѝ. — Ще разберат какво си направила. Ще те последват.“
Дишането ѝ бе тежко и учестено, сърцето ѝ препускаше. Онова, за което се опитваше да не мисли през последните часове, изплува в съзнанието ѝ като стар приятел. „По-малко от петдесет метра. Не е далеч. Ще успееш.“
Тя затвори шкафчето. Вътрешната врата на шлюза бе отворена. Тя се изстреля към нея, насилвайки се да диша бързо. Да постигне свръхнасищане с кислород. Не можеше да каже дали световъртежът, който усещаше, е от кислорода, или е нещо като екзистенциално замайване. Наистина щеше да го направи. Незащитена в пустотата. Тя опря длани във външната врата на шлюза. Очакваше да е студена. Фактът, че температурата ѝ бе като на всяка друга палуба, изглеждаше погрешен.
Петдесет метра през пълен вакуум. Може би по-малко. Може пък да беше възможно. Нямаше начин първо да извърши декомпресия. Дългите секунди, докато налягането вътре се изравнява с това на нищото навън, бяха повече, отколкото имаше. Трябваше да изхвърли въздуха изведнъж. От пълно налягане до никакво за частица от секундата. Ако задържеше дъх, дробовете ѝ щяха да се пръснат. Първо трябваше да издиша докрай, да пусне пустотата в себе си. Около сърцето си. Дори да подействаше, щеше да ѝ причини увреждания.
Можеше да го понесе.
Гласовете вече бяха силни и се усилваха все повече. Някой извика:
— Намерете шибаната кучка!
Син прелетя покрай шкафчетата. Очите му се разшириха. Следваше го Сарта. „Добре — помисли си тя. — Идеално. Нека видят.“ Индикаторът се смени от зелено в червено под пръста ѝ. Син се изстреля през помещението с нечленоразделен вик, докато вътрешната врата започна да се затваря. За миг ѝ се стори, че няма да успее, но после ръцете му се вкопчиха в ръба на вратата и той се издърпа през нея. Тя се опита да го изблъска назад, но той се вмъкна в шлюза.