Зад него вратата се затвори, магнитните закопчалки изщракаха. Наоми се бе хванала за дръжката до контролното табло и чакаше той да я удари. Да я ритне. Да я сграбчи в задушаваща хватка. Шлюзът бе толкова малък, че Син можеше да допре длани едновременно до двете врати. Тя не би могла да му се измъкне, ако я нападне, но той не го стори. От другата страна на вратата Сарта викаше. Наоми въведе аварийния код. Появиха се три опции: ОТВОРИ ВРАТАТА КЪМ КОРАБА, ОТВОРИ ВЪНШНАТА ВРАТА, ВЪЗОБНОВИ ЦИКЪЛА.
— Кокалче, недей да hagas eso. — Той бе разперил ръце пред себе си, широки и празни. — Bist bien. Bist bien alles.
— Какви ги вършиш? — попита Наоми и се изненада да чуе болката в гласа си. — Защо го направи?
— Защото ти си от моите хора, нали? Ние сме Поясът. Родени в свободно падане. Ти, аз. Alles la. — В очите му напираха сълзи, като вълнички, покриващи зениците и ирисите му, тъй като нямаше гравитация, която да се бори с повърхностното напрежение. — Пътуваме толкова надалеч, vide — uns обетованата земя. И ще отидем всички заедно. Tu y mé y alles.
— Не ме спасяваш — каза тя.
Едрият мъж скръсти ръце.
— Значи умирам, докато се опитвам. Ти си от моя народ. Ние се грижим един за друг. Няма да стоя отстрани, докато умираш. Няма.
Тя би трябвало да диша тежко, за да насити кръвта си с кислород. Би трябвало да лети през празнотата. Син се рееше, въртеше се бавно по часовниковата стрелка, градус по градус, стиснал здраво устни, сякаш я предизвикваше да му възрази. Сякаш я предизвикваше да види, че тук я обичат, че тук има семейство, че тук ѝ е мястото.
Някой удари по вътрешната врата на шлюза. Гласовете вече бяха по-силни. По-многобройни. Наоми знаеше, че може да отвори вратата, но ако го направеше, Син нямаше да е единственият, който ще излезе през нея. Ако той искаше, досега можеше да я е пребил. Това, че не го е сторил, означаваше, че е избрал да не го прави. Наоми имаше чувството, че сърцето ѝ е притиснато между два камъка. Не можеше да отвори вратата. Трябваше да я отвори. Не можеше да убие Син. Не можеше да го спаси. „Каквото и да направиш сега — помисли си тя, — ще съжаляваш за него вечно.“ Минаха секунди.
Друг глас. Филип от другата страна на вратата на шлюза. Тя го чуваше как вика, как ѝ нарежда да отвори. Звучеше трескаво.
Как, по дяволите, все успяваше да се напъха в такива ситуации?
— Бъди силна — каза Син. — Заради Филипито, бъди силна.
— Добре — отвърна тя и раззина уста в прозявка, отваряйки гърлото и евстахиевите си тръби. Натисна ОТВОРИ ВЪНШНАТА ВРАТА и Син изкрещя. Наоми усети силно дръпване, докато въздухът излиташе в космоса. Адреналин изпълни кръвта ѝ, когато бе подложена на невидима атака срещу всеки квадратен сантиметър плът. Въздухът излетя от гърдите ѝ, като се помъчи да отнесе и дробовете ѝ със себе си. Син се вкопчи в рамката на шлюза в опит да се задържи вътре, завъртя се, изкрещя, изчезна.
С празни дробове, тя нямаше никакъв резерв. Не бе задържала дъх, живееше от въздуха вътре в себе си. Някои можеха да задържат дъха си по две минути. Във вакуума тя би могла да издържи може би петнайсет секунди без чужда помощ.
„Хиляда и едно.“ Наоми се премести, за да се долепи до вътрешната врата, и погледна навън. Пустотата бе там, необятен купол от звезди. „Чецемока“ сияеше в слънчева светлина, по-ярка, отколкото Земята някога е виждала. Свързващият тунел висеше от лявата ѝ страна, прекалено ярък, за да гледа право в него, и повече от наполовина издърпан. Ребрата я боляха; очите я боляха. Диафрагмата ѝ се напъваше в опит да изпълни дробовете ѝ, които се бяха свили на възел. Ако имаше скафандър, щеше да разполага с маневрени двигатели. Но без тях имаше само един шанс и никакво време за мислене. „Хиляда и две.“ Тя се изстреля.
За момент зърна Син с крайчеца на окото си като бледо движение. Слънцето бе под нея, огромно и ярко. Топлината притисна гърлото и лицето ѝ. Млечният път се простираше като дъга през безкрайното небе. В кръвта ѝ се трупаше въглероден диоксид; тя го усещаше по изгарящото си желание да вдиша. „Чецемока“ растеше бавно. „Хиляда и пет.“ Страната му бе нашарена със сенки, всяка издатина и нит нарязваше слънчевата светлина с ивици мрак. Всичко ѝ се струваше малко извън фокус, защото очите ѝ се деформираха. Звездите се превърнаха от диамантени точици светлина в ореоли, а после в облаци, сякаш цялата вселена се разпадаше. Тя бе мислела, че ще е тихо, но чуваше биенето на сърцето си, все едно някой блъскаше с чук на съседната палуба.