„Ако умра тук — помисли си тя, — поне е красиво. Това ще е прекрасен начин да умреш. Хиляда и осем.“
Очертанията на шлюза на „Чецемока“ станаха достатъчно ясни, за да ги различи. Без магнитни ботуши щеше да е принудена да се издърпа до него по дръжките, но беше близо. Почти беше стигнала. Светът започваше да се свива, светлините в периферното ѝ зрение гаснеха, докато яркият кораб растеше. Губеше съзнание. Тя губеше съзнание. Измъкна черния палец от колана си, завъртя го, за да оголи иглата, и я заби в крака си. „Хиляда и десет.“
Студ се разстла из тялото ѝ, но цветовете се върнаха, когато глътката свръхоксидирана кръв се вля в нея. Допълнителен дъх, без да имаш лукса първо да вдишваш. Индикаторът на шлюза на „Чецемока“ замига, приел аварийната команда, цикълът бе започнал. Грамадата на кораба се извисяваше пред нея. Щеше да се блъсне в него и не можеше да си позволи да отскочи. Протегна ръце с пръстите напред и се приготви да се свие при сблъсъка. По повърхността имаше дръжки, както и други издатини за улавяне — антени, камери. Тя срещна кораба със същата енергия, с която се бе оттласнала, и той я цапардоса. Но Наоми знаеше, че ще стане така, и го очакваше. Беше готова. Пръстите ѝ се свиха около една дръжка. Устремът на тялото ѝ изви болезнено рамото и лакътя ѝ, но тя не се изпусна. „Хиляда и тринайсет.“
Оттатък делящата ги празнота тунелът се бе прибрал в „Пела“. По корабния корпус грейнаха маневрени двигатели, реактивната маса от свръхнагрята вода сияеше, докато излиташе от тях. Тялото на Син — той трябваше вече да е загубил съзнание — бе някъде там, но тя не го виждаше. Той вече бе загубен и поне Сарта и Филип, а може би и други, ги бяха видели: Син и Наоми да стоят в шлюза без скафандри, а после да изчезват. Изхвърлени в космоса. Мъртви.
Но тя още не бе мъртва. Трябваше да продължи да се движи. Умът ѝ бе прескочил част от секундата. Не можеше да си позволи това. Наоми се заиздърпва внимателно, плъзгайки се на сантиметри от обшивката на кораба. Ако бе прекалено бързо, нямаше да може да се спре. Ако бе прекалено бавно, щеше да загуби съзнание, преди да е стигнала до сигурно място. Можеше само да се надява, че е някъде в златната среда. „Хиляда и…“ Вече не знаеше колко. Петнайсет? Цялото ѝ тяло представляваше хаос от болка и животинска паника. Вече изобщо не различаваше звездите. „Пела“ бе размазано петно. Слюнката в устата ѝ кипеше. Тънък, писклив вой изпълни ушите ѝ, илюзия за звук там, където нямаше такъв.
„Могат да се случат много неща — помисли си тя, съзнавайки смътно, че го е казвала на някого друг, неотдавна. — Дори това.“ Усети да я залива покой. Еуфория. Това бе лош знак.
Шлюзът бе там, само на пет метра. Четири. Умът ѝ прескочи и ето че той вече прелиташе покрай нея. Тя протегна бързо ръка да го хване и рамката я удари по китката. Наоми се опита да се вкопчи в нея, също като Син. Въртеше се, ударът бе превърнал линейното ѝ движение във въртеливо. Но беше над въздушния шлюз. Бледата му паст се надигаше изпод краката ѝ и изчезваше над нея, а после пак и пак. Протегнеше ли се, ръката ѝ бе практически в кораба, но тя не можеше да докосне рамката. Не можеше да се издърпа вътре. „Пела“ се отдалечаваше и губеше цвят, докато съзнанието на Наоми започваше да гасне. Толкова близо. Бе стигнала толкова близо. Още сантиметри и би могла да оцелее. Но космосът бе безмилостен. В него непрекъснато умираха хора. „Пела“ изпусна още една струя от маневрените си двигатели, сякаш в знак на тържествено съгласие.
Без да мисли, Наоми сви крака си и въртенето ѝ се ускори. Тя свали обувката, която Сарта не бе докопала. Усещаше ръцете си странно. Непохватни, тромави, почти вцепенени. Когато се разгъна отново, въртенето се забави до предишната си скорост. Тя се опита да прецени момента, но не можеше да си събере достатъчно ума. Накрая зърна „Пела“ в края на дълъг и потъмняващ коридор и запрати обувката си към нея, колкото ѝ стигаха гаснещите сили.
Реактивна маса. Въртенето се забави. Ръката ѝ навлезе още повече в шлюза. Носеше се навътре. Петата ѝ се удари в стоманената рамка и болката бе остра и много далечна. Умът ѝ премигваше. Тя остана с впечатлението за контролно табло на шлюз, светлинки, които се опитваха да ѝ предадат някаква жизненоважна информация. Не виждаше цветовете, нито символите на екрана. Съзнанието ѝ угасна и тя загуби свяст.
Наоми се събуди с кашлица. Палубата я притискаше в лицето. Не можеше да каже дали е отчайващо слаба, или се намира под силна тяга. Ръбовете на въздушния шлюз около нея бяха мътни. Тя се закашля пак, дълбока влажна кашлица. Умът ѝ се изпълни с картини на кръвоизливи в белия дроб, но течността, която изкара, бе чиста. Ръцете ѝ почти не приличаха на ръце. Пръстите ѝ бяха дебели като наденички, пълни с плазма и течности. Кожата болеше на пипане като при силно слънчево изгаряне. Ставите я боляха — от пръстите на краката до вратните прешлени. Усещаше корема си все едно някой я е изритал десетина пъти.