Насили се да вдиша. Можеше да го направи. Вдишваш, издишваш. Нещо загъргори в дробовете ѝ. Но не беше кръв. Тя си каза, че не е кръв. Претърколи се на една страна, подгъна крака, седна, а после легна отново, когато светът се завъртя. Това беше повече от едно g. Трябваше да е повече от едно g. Не можеше да е толкова слаба, нали?
„Чецемока“ бучеше под нея. Тя смътно осъзна, че чува думи. Гласове. Глас. Знаеше, че в това няма смисъл, но не разбираше защо. Притисна ръце към лицето си. Буря от емоции премина през нея — въодушевление, скръб, триумф, ярост. Мозъкът ѝ още не работеше достатъчно добре, за да ги свърже с нещо. Тях просто ги имаше, а тя гледаше, чакаше и събираше разпиляната си същност. Ръцете и краката започваха да я болят, измъчените нервни окончания пищяха срещу нея. Тя не им обърна внимание. В края на краищата, болката бе просто болка. Беше преживявала далеч по-лоши неща.
На втория път успя да се изправи. Малкият черен палец на комплекта за декомпресия още стоеше забит в крака ѝ. Тя го измъкна, вдигна го на височината на раменете си и го пусна. Той падна като при може би едно и половина-две g. Това беше хубаво. Ако се чувстваше толкова зле само при едно g, щеше да се притесни. Вероятно така или иначе трябваше да се притеснява.
Тя отвори вътрешната врата и излезе със залитане в стаята с шкафчетата. Те зееха отворени, скафандри висяха в тях или лежаха разпилени по пода. Всички кислородни бутилки липсваха. Гласът — беше само един глас, но ушите ѝ, изглежда, бяха загубили цялата си способност да чуват високите честоти, което оставяше само неразбираем бъркоч от басови тонове — ѝ бе познат. Помисли си, че би трябвало да знае чий е. Тя тръгна през изоставения кораб. Зачуди се колко ли време е прекарала в безсъзнание и дали има начин да разбере къде е, по какъв курс се движи и колко бързо.
Стигна до едно контролно табло и се опита да се свърже с навигационната система, но тя бе заключена. Както и комуникациите, системният статус, ремонтът и диагностиката. Наоми опря чело в таблото, по-скоро от умора, отколкото от отчаяние. Прекият допир на кост в керамика промени гласа, звукът се предаваше контактно, както когато допреш два шлема един в друг и крещиш. Тя позна гласа. А също и думите.
— Тук е Наоми Нагата от „Росинант“. Ако приемате това съобщение, моля, предайте го нататък. Кажете на Джеймс Холдън, че имам нужда от помощ. Комуникационната апаратура не отговаря. Нямам навигационен контрол. Моля, предайте това нататък.
Тя се закиска, изкашля бистра течност, изплю я на палубата и се засмя пак. Съобщението бе лъжа, стъкмена от Марко, за да подмами Джим към смъртта му.
Но беше вярно до последната дума.
42.
Холдън
Арнолд Мфуме, който не беше Алекс, излезе от жилищния отсек, като още си сушеше косата. Щом видя Холдън и Фостър — двамата капитани — до кафе-машината, направи гримаса.
— Малко закъснявате, господин Мфуме — отбеляза Фостър Сейлс.
— Да, сър. Чава току-що ми го изтъкна. Отивам.
— Кафе? — предложи Холдън и му подаде един мехур прясно сварено. — С малко мляко, без захар. Може да не го пиеш така, но е готово.
— Няма да откажа — отвърна Мфуме с бърза, нервна усмивка. Холдън не можеше да определи акцента му. Глухи гласни и преглътнати съгласни. Откъдето и да бе, му отиваше.
Докато Холдън му подаваше мехура, Фостър прочисти гърло.
— Знаеш, че е лош навик да закъсняваш за смяната си.
— Знам, сър. Съжалявам, сър. Няма да се повтори.
И Мфуме изчезна нагоре по стълбата към пилотската кабина по-бързо, отколкото би го откарал асансьорът. Фостър въздъхна и поклати глава.
— Хубаво е да си млад — подхвърли той, — но някои хора се справят по-добре от други.
Холдън въведе поръчка за още едно кафе.
— Не бих искал хората да съдят за мен по нещата, които съм вършил на двайсет и няколко годишна възраст. Ами ти? Искаш ли едно?
— Аз лично си падам повече по чая — каза другият капитан. — Ако го има като вариант.
— Не помня някога да съм опитвал.
— Никога?
— Винаги е имало кафе.