— Само че не е — изтъкна Холдън. — Добре де, може да не е дообмислил екологичната част, но що се отнася до Пояса, той не греши. Виж всички тези хора, които са си вдигнали партакешите и са се запътили към пръстените. Виж Ил, или Нова Тера, или както там искаш да я наричаш. Тя е една ужасна, ужасна планета, а на нея живеят хора. Всички тези колонизаторски кораби са потеглили от Марс, за да се опитат да тераформират място, което вече има въздух и магнитосфера. Много от заселниците са наистина, ама наистина умни. Ти самият току-що каза, че желанието да излезем в новите системи е по-силно, отколкото Инарос очаква или е подготвен. Това може да означава, че е обречен. Но не значи, че е сбъркал. Ние трябва да направим така, че да е сбъркал.
— Мислиш ли, че не го знам? — попита Фред. — Онова, което правех със станция Медина, щеше…
— Щеше да направи място за всички, живеещи на станция Медина. Ами астероидните търсачи? Водните влекачи? Екипажите, които едва свързват двата края? Те са хората, на които говори Марко, и той е прав, защото никой друг не ги слага в сметките. Дори ти. Тези хора виждат бъдещето и разбират, че никой вече няма нужда от тях. Всичко, което правят, ще е по-лесно в гравитационен кладенец, а те не могат да отидат там. Трябва да създадем някакво бъдеще, в което има място за тях. Защото в противен случай те буквално няма да имат какво да губят. Вече са загубили всичко.
Чу се сигнал и по говорителите прозвуча гласът на Маура.
— Капитан Холдън, сър?
— Тук съм — обади се Холдън, все още загледан в ядосано мръщещия се Фред. — А вие не трябва ли да сте в почивка, госпожо Пател?
— В почивка съм, сър. Но не можах да заспя, затова пуснах някои диагностики. Капитан Сейлс каза, че искате да ви съобщим при промяна на ситуацията с „Рейзърбек“ и преследвачите му.
Устата на Холдън се изпълни с металния вкус на страха.
— Какво става?
— Получаваме доклади, че корабите на Свободния флот са напуснали битката, сър. Силите на ООН са още на половин ден път, но мнението е, че Свободният флот се опитва да избегне мащабен сблъсък.
— „Пела“? — попита Холдън.
— Със Свободния флот е, сър, но когато смениха курса, един цивилен кораб се отдели от групата и сви в другата посока. Има да преодолява голяма инерция, но ако не смени ускорението си, вероятно курсът му ще го доведе на около милион километра от нас.
— Това не е случайно — вметна Фред.
— Не е, сър — отвърна Маура. — Корабът е регистриран като „Чецемока“ и излъчва неспир едно и също съобщение. Следва съобщението.
Кокалчетата на Холдън го заболяха и той се насили да отпусне юмруците си. Гласът на Наоми изпълни командния център и той се почувства сякаш е бил на ръба на припадък от обезводняване и са му подали чаша вода. Колкото и страшно да бе съобщението, Холдън усети как с всяка дума възлите в него се отпускат. Когато то свърши, той се строполи в креслото си, омекнал като парцал. Тя беше в беда, но беда, от която можеха да я спасят. Пътуваше обратно към него.
— Благодаря, госпожо Пател — каза Холдън. — В знак на признателност ви разрешавам да вземете всичките ми вещи. Вече нищо от тях не ме интересува.
— Включително кафе-машината ли, сър?
— Е, почти всичките ми вещи.
Когато Фред заговори, гласът му бе твърд. Остър. Без облекчение в него.
— Госпожо Пател, какви спасителни кораби има в района?
— Не виждам никакви опознавателни сигнали, сър. Тези на вътрешните планети са почти изцяло изключени. Заповед на ООН.
Холдън се претърколи на една страна и отвори връзка към Мфуме. От конзолата гръмна музика. Смесена със звуците, проникващи през палубата, тя караше командния център да изглежда по-голям, отколкото беше.
— Мфуме! — извика Холдън и секунда по-късно се поправи: — Господин Мфуме!
Музиката намали, но не спря.
— Сър?
— Искам да погледнеш летателния курс на „Чецемока“. Виж какво ще е нужно, за да синхронизираме орбитите си с него.
— Кой кораб? — не разбра Мфуме.
— „Чецемока“ — повтори Холдън. — Просто погледни новините. Там ще го има. Съобщи ми какво си измислил по най-бързия начин. Примерно сега.
— Действам — каза Мфуме и музиката секна, както откъм конзолата, така и откъм люка. Холдън си пое дълбоко дъх, после още един и се засмя. Облекчението не беше емоция. Бе прекалено физическо и дълбоко. Беше състояние. Беше като наркотик, който течеше невидим по вените му. Той се засмя и смехът му се превърна в стон, който звучеше като болка или остатък от болка.
Фред цъкна с език.