— Та така. Може ли да предложа да не се срещаме с този кораб?
— С радост ще сваля теб и приятелите ти на всяко място между тук и там — отвърна Холдън. — Защото освен ако не решиш да се заловиш с пиратство и да ме изхвърлиш през въздушния шлюз, отиваме към този кораб.
— Така си и мислех — изсумтя Фред. — Но може ли поне да се разберем да сме предпазливи при приближаването?
Холдън усети как го обзема лек гняв. Искаше му се да се разкрещи на Фред, да го накаже, задето му отнема този момент и го омърсява със съмнение. С възможността това да е капан, а не Наоми, която най-после се връща у дома. Опита се да изтика настрани огромното светло чувство на облекчение, а с него и гнева си.
— Да — каза той. — Прав си. Може да е капан.
— Може и да не е — отбеляза Фред. — Надявам се да не е. Но…
— Но живеем в интересни времена — довърши Холдън. — Няма нищо. Разбирам. Ще внимавам. Ние ще внимаваме. Но ако е тя и наистина е в беда, тя е първият ми приоритет. Просто така стоят нещата.
— Знам — каза Фред и начинът, по който го изрече, означаваше: „Знам и всеки, който те познава поне малко, също го знае. Точно затова трябва да бъдеш внимателен“.
Холдън се обърна към монитора и изкара на него навигационните данни. Пред погледа му Мфуме начерта курс, който да го отведе до Наоми. Или каквото друго имаше на онзи кораб. Семенцето на съмнението, подхвърлено от Фред, вече бе пуснало корени. Той не знаеше дали да е благодарен на стареца, или да му се сърди. При това разстояние и относителните им скорости работата не изглеждаше лесна. Наоми се носеше с висока тяга към Земята и скоростта, набрана от „Чецемока“, бе почти изцяло в грешното направление. Ако това не бе капан и Наоми наистина беше в беда, той пак можеше да закъснее. Силите на ООН може би щяха да са в състояние да помогнат, ала тя вече се отдалечаваше от пътя им.
И все пак това не го лишаваше изцяло от възможности. Той включи комуникационната система и я пусна на запис.
— Алекс, тъй като си наблизо, а и последния път, когато те накарах да провериш един загадъчен кораб, нещата минаха толкова добре, чудех се дали ще се заинтересуваш от едно малко отклонение.
43.
Алекс
Най-лошото беше незнанието. Новинарските канали бяха залети с информация, но много малко от нея съвпадаше. Четири милиарда мъртви на Земята. Или седем. Пепелта и изпаренията, които бяха направили синия бисер бял, вече започвали да изтъняват — много по-скоро, отколкото предвиждаха моделите. Или пък земната повърхност нямало да види слънце и сини небеса с години. Това било зората на възраждането на естествената флора и фауна, подхранена от човешкото измиране, или пък последната капка, която ще съсипе една подложена на постоянно напрежение екосистема.
Още три колонизаторски кораба били пленени на път към пръстеновия портал и пратени обратно, или пък били взети на абордаж, а екипажите им — изхвърлени в космоса; или всъщност май били седем, или пък само един. Обявлението на станция Церера, че кораби на Свободния флот могат да използват доковете, било провокация, или пък доказателство, че СВП се обединява, или че администрацията на станцията се поддава на страха. Из цялата система кораби изключваха идентификаторите си и системите за зрително следене на реактивните струи бяха изтупвани от праха и препрограмирани на езици, разбираеми за съвременните системи. Алекс си казваше, че това е временно, че след няколко месеца или може би година всички отново ще имат работещи идентификатори. Че Земята ще е центърът на човешката цивилизация и култура. Че той отново ще е на „Роси“ с Холдън, Наоми и Еймъс.
Казваше си го, но се чувстваше все по-малко убеден. Незнанието беше най-лошото. Второто най-лошо бе да те преследва група първокласни военни кораби, които наистина искат да те убият.
На дисплея една от ескортиращите ги ракети премина от зелено в кехлибарено и в пламтящо червено.
— Мамка му — изруга Боби. — Изгубихме една.
— Няма нищо. Имаме още много.
През последните часове „Пела“ и глутницата ѝ бяха излезли с хитрата идея да съсредоточат комуникационните си лазери върху една конкретна ракета, а после да вливат енергия в нея, докато контролните ѝ уреди прегреят. Така ракетите ставаха инертни, иначе екипажът на „Рейзърбек“ щеше да разкрие стратегията на врага, преди ескортиращият ги облак да се възпламени в гигантска верижна реакция. Но след като загубиха четири ракети за половин час, бяха съобразили какво става. Боби и старомодната, слабо захранена система на скутера съставиха схема за разместване на ракетите, така че никоя от тях да не остава открита за повече от няколко секунди подред. Като ги гледаше на камерите, Алекс се сещаше за документалните филми, които бе гледал за дълбоководните риби на Земята, огромни пасажи, които се движат хаотично и същевременно остават заедно. Само че в случая това бе малката група оставащи им ракети.