След съобщението на Свободния флот премиер-министърът стоеше в каютата си и използваше теснолъчевото радио за нещо, което звучеше като стотици трескави разговори, водени с един и същ тембър. Алекс не различаваше добре думите, а и бе положил съзнателни усилия да не слуша, в случай че по-късно някой го пита какво знае. Но фразите „не е конкретизирано“, „значителен провал“ и „още се разследва“ прозвучаха достатъчно пъти, за да започне Алекс да ги различава, също както при честото слушане на една песен текстът ѝ става по-ясен.
Мониторът му бе разделен между карта в голям мащаб на Слънчевата система, на която бяха отбелязани важните за него части — „Рейзърбек“, военният ескорт на ООН, летящ да ги посрещне, „Росинант“, „Пела“ и глутницата ѝ, станция Тихо, Марс, Земята, Луната, — и един по-малък екран, където се виждаха вътрешносистемните диагностики на кораба. Малкият скутер не бе предназначен за междупланетно пътуване и при сегашното положение на Земята и Марс щяха да успеят на косъм. Реакторът разполагаше с гориво за цял месец, но щом им свършеше реактивната маса, двигателят нямаше да им е от голяма полза. Засега обаче все още се вместваха в допустимата грешка. Което за него означаваше, че дори да им свърши реактивната маса, ще се движат достатъчно бавно, за да може някой да им хвърли привързващ кабел. Спасяването от професионалисти все още категорично спадаше към победните варианти.
Навигационната система изкара сигнал за важно съобщение на монитора му. Той го отвори.
— Какво става? — попита Боби.
— „Пела“ и малкият ѝ приятел отново спират двигателите — съобщи Алекс. — И… Хей! Мисля, че… Някои от корабите се отделят. Май се отказват!
Боби възкликна радостно, а в задната част на кораба Смит прекъсна разговора си, за да дойде да види какво става. Докато Алекс му обясни всичко, „Пела“ също бе включила двигателите си и завиваше с другите. Не беше пълно „кръгом и газ“, а нещо като поднасяне встрани, така че да се запази голяма част от инерцията им, като същевременно се насочат към Пояса и приблизително към системата на Юпитер, плюс-минус няколко милиона километра. „Чецемока“ се отдели в другата посока. На каквато и мисия да поемаше „Пела“, оставяше „Рейзърбек“ зад себе си.
Някакво напрежение, което Алекс не бе усещал съзнателно, започна да се оттича от него, докато Боби се радваше и се смееше. Ескортът на ООН се движеше добре. Слънчевите изригвания дори не се доближаваха до пътя им. Охладителните системи на „Рейзърбек“ се справяха съвсем прилично с топлинното лъчение. Алекс си позволи да се отпусне.
Това продължи почти половин час.
— Тук е Наоми Нагата от „Росинант“. Ако приемате това съобщение, моля, предайте го нататък. Кажете на Джеймс Холдън, че имам нужда от помощ. Комуникационната апаратура не отговаря. Нямам навигационен контрол. Моля, предайте това нататък.
А четирийсет минути по-късно:
— Алекс, тъй като си наблизо, а и последния път, когато те накарах да провериш един загадъчен кораб, нещата минаха толкова добре, чудех се дали ще се заинтересуваш от едно малко отклонение. Възложил съм на временния си пилот да пресметне бърз курс, който да ме отведе до Наоми, но ти си по-близо и се движиш почти в същата посока. Има вероятност това да е някакъв номер на лошите, така че си дръж очите отворени. Но ако е Наоми, погрижи се все още да диша, когато пристигна. Отговори ми какво мислиш.
Челюстта на Алекс бе стисната толкова силно, че зъбите го боляха. Той вече знаеше какво ще каже Боби, така че вместо да подхваща разговор, се зае тихо и кротко да въвежда данни в навигационната система и да проверява възможните варианти в зависимост от това каква тяга иска да вдигне и колко гориво му е останало, и какво казва телеметрията за малкия кораб и конвоя, от който се бе отделил. Стенните екрани бяха настроени да показват гледката отвън, така че щом вдигнеше очи от навигационните данни, можеше да различи светлата точица на реактивната му струя. Освен това пусна аудиоканал, настроен на идещото откъм него предаване.
— Тук е Наоми Нагата от „Росинант“. Ако приемате това съобщение, моля, предайте го нататък…
Усещаше неодобрението, струящо иззад него. Отначало Боби не каза нищо, дори не изсумтя. Нямаше значение. Алекс знаеше. Когато тя най-сетне заговори, откритото поставяне на въпроса му дойде почти като облекчение.