— Какви ги вършиш, моряче? — попита Боби.
— Търся най-добрия начин да стигнем до Наоми.
— Някаква причина да го вършиш?
— Защото отиваме за Наоми.
— Вече почти сме стигнали до точката на обръщане на тягата. Всяка промяна на курса в този момент ще изяде много гориво.
Алекс изобщо не я погледна. Просто посочи към екрана.
— Както го виждам аз, това е зов за помощ. Приехме го. Длъжни сме да спрем.
— Недей — каза Боби.
— Такива са правилата.
— Не ми цитирай правилника. Ние сме на мисия. Не ми харесва повече, отколкото на теб, но трябва да останем на поста си. Имаме заповеди.
Челюстта на Алекс го заболя още повече. Той се опита да прогони болката с прозявка. Не помогна. Завъртя креслото си към нея. Със свален шлем и с коса, хваната на стегната конска опашка, главата ѝ изглеждаше малка. Бойната броня още бе застопорена на мястото си, с ръце опрени в двете стени на кораба. Ако тя решеше да го обезвреди и да поеме командването на скутера, просто щеше да спечели. Пък и Алекс не биваше да забравя, че тя е малко импровизирано закрепена и вероятно не може да понесе наистина висока тяга, без да се освободи.
— Така е — съгласи се той. — Имаме заповеди. Само че ти имаш заповеди от Нейт и Авасарала, и аз безусловно уважавам как гледаш на тях. Аз обаче получих заповеди от моя капитан и постът, на който трябва да стоя, е в онази посока и се отдалечава от нас.
— Не мислиш с главата си — скастри го Боби. — Виж оценката на риска, Алекс, защото ако тръгнем натам, поемаме риск. Ако успеем, ще спасим Наоми Нагата. Ако не, водачът на една от най-важните политически организации на човешката раса ще загине в момент, когато единството и водачеството са от съдбовно значение. Не, чакай. Знам какво си мислиш. Аз също съм си го мислила, само че за други хора. Наоми е от твоите. Тя е човек от твоя кръг и проклет да си, ако я изложиш на риск, камо ли да я пожертваш заради някакво си там мъгляво общо благо, нали?
Алекс затвори уста и помълча за момент.
— Да.
— Разбирам това — кимна Боби. — Наистина. Трябваше много да тренирам, за да разбера, че не се прави така. Ти също си минал това обучение. Дали сме на активна служба или не, няма значение. Ние служим на Марс, защото сме положили клетва. Ако да вършиш правилното нещо е същото като да вършиш по-лесното нещо, нямаше да се налага да се кълнем. Ние возим на този кораб премиер-министъра на Марс. Имаме военен ескорт, който идва да го отведе благополучно до Луната.
— А там навън има враг — посочи Алекс, мразейки думите още докато ги изричаше. — Това е капан, нали?
— Не знам — призна Боби. — Възможно е. Да извадиш от строя един кораб и да гръмнеш отзовалите се да помогнат е мръсен номер, но не бих го изключила от нещата, на които са способни тези копелета.
— Не виждам как отиването за нея ще ни постави в по-голяма опасност от това да следваме курса си — заяви Алекс. — Ако те са насочили към нас електромагнитно оръдие, могат да ни пробият също толкова лесно тук, колкото и там.
— Троянски кон — каза Боби. — Натъпчи онова нещо с войници. Ако се скачим с него, всички тези ракети няма да са ни от никаква скапана полза. А пък ако „Росинант“ стигне дотам, хващат Фред Джонсън.
— Шансовете да…
— Не мисли за шансовете — прекъсна го Боби. — Мисли за залозите. Мисли колко ще загубим, ако поемем риска и нещата се объркат.
Алекс усещаше главата си натежала като в първия стадий на разболяване. Погледна пак към навигационното табло. Разстоянието между „Рейзърбек“ и „Чецемока“ растеше с всяка изминала секунда. Той си пое дълбоко дъх, издиша. Гласът на Наоми се носеше тихо от говорителите:
— Кажете на Джеймс Холдън, че имам нужда от помощ. Комуникационната апаратура не отговаря. Нямам навигационен контрол…
Гласът, който дойде откъм каютата, бе тих, мек, спокоен.
— Интересен анализ, само че непълен.
Нейтън Смит стоеше на вратата. Косата му бе мазна и разрошена. Дрехите му бяха измачкани, сякаш е спал с тях. Очите му бяха кървясали и зачервени по края. На Алекс му се стори, че изглежда с десет години по-стар, отколкото при потеглянето им. Премиер-министърът се усмихна първо на него, после на Боби, а после пак на него.
— Сър — изпъна се Боби.
— Пропусна едно условие, сержант. Помисли си какво можем да загубим, ако не се опитаме да я спасим.
— Човешката си същност — отговори Алекс вместо нея. — Причината да сме хора. Ако има някакъв шанс — а аз мисля, че има, и то доста добър — Наоми да е съумяла да се измъкне със собствени сили и сега е в беда там навън, и е повикала помощ, знаете ли какви са правилата? Да спрем и да помогнем. Дори да не я познаваме. Дори да бе нечий друг глас. Такова е правилото, защото тук навън ние си помагаме. И ако престанем да го правим, защото ние сме по-важни или защото правилата вече не важат за нас, мога със сериозно основание да заявя, че вече не сме от добрите.