Смит засия.
— Това беше прекрасно, господин Камал. Аз имах предвид по-скоро как ще обясня на Крисджен Авасарала, че сме изоставили единствения си надежден свидетел от „Пела“, но мисля, че вашата версия по-добра. Въведете курса и съобщете на ескорта на ООН за промяната в плановете ни.
— Да, сър — каза Алекс. Когато вратата се затвори, се обърна към Боби. — Съжалявам.
— Няма за какво — промърмори Боби. — Не е като да не съм искала да отидем за нея.
— Ами ако се окаже, че корабът наистина е пълен с войници?
— Мога да поразходя този скафандър — рече Боби. — Това няма да нарани чувствата ми.
Трябваха им няколко минути да установят оптималния пресечен курс и да пратят летателния си план до корабите на ООН. След това записаха теснолъчево съобщение за Холдън.
— Здрасти, капитане. На път сме, но ще внимаваме. Ще се приближим, ще огледаме хубавичко, но ако усетим нещо съмнително, няма да се качваме. Междувременно, кажи на онзи твой пилот, че който стигне втори, дължи на другия една бира.
44.
Наоми
Даже постоянното едно g можеше да е неприятно за нея. Непрекъснатият натиск на две пък представляваше бавно мъчение. Започна като тъпа болка в коленете и основата на гръбнака ѝ, която бързо се усили, и започна да ѝ се струва, че в ставите ѝ са забити игли. Наоми огледа „Чецемока“ на етапи — минаваше по някоя палуба, после полягаше, докато болката отслабне, и продължаваше със следващата палуба. Ръцете и краката я боляха дори когато подутините спаднаха. Кашлицата ѝ не се подобри, но не се и влоши.
Първото разочарование беше, че контролните уреди са заключени. Тя опита няколко пароли — Свободенфлот, Маркоевелик и Филип, — но дори да я уцелеше, нямаше основание да очаква, че са оставили биометричните профили изключени.
Шкафчетата до въздушния шлюз зееха отворени и празни. Трите останали скафандъра нямаха нито батерии, нито бутилки с въздух. Дажбите за спешни случаи липсваха. Тя очакваше кутиите с инструменти в работилницата да ги няма, но бяха взети даже рафтовете, чекмеджетата на шкафовете, светодиодите от стенното осветление. Всички противоускорителни кресла бяха срязани, а гелът и подплатата лежаха на палубата до тях. Системата за вкарване на медикаменти и резервоарите липсваха. Единствената вода бе в двигателите — реактивна маса, която да бъде изхвърлена от задния край на кораба. Единствената храна бяха остатъците в рециклаторите, които не са били преработени обратно в нещо ядивно. Вонята на поялници и изгоряло още витаеше във въздуха, значи вероятно въздушният рециклатор работеше без филтър.
Наоми легна на палубата, отпуснала глава върху ръцете си и затворила очи. Този кораб бе конструиран за еднократна употреба, след което да бъде отписан като неспасяем. Беше започнал работния си стаж като нещо временно, а после бе оплячкосан. Даже панелите и мониторите бяха отнесени. Като подарък за Филип, всъщност бе доста скапан. Палубата под нея трепереше, вибрацията от тягата пораждаше резонанси, които никоя система дори не се опитваше да смекчи. Заради високото g и течността, проникваща в увредените ѝ от вакуума дробове, дишането изискваше повече усилия, отколкото би трябвало.
Корабът не беше кораб. Тя трябваше да престане да мисли за него по този начин. Беше бомба. Същото, което бе направила преди години с „Агустин Гамара“ и което носеше със себе си оттогава като камък на шията. Джим познаваше типа хора, които свършват на водни влекачи като „Кентърбъри“. Казваше, че всички си имат причини да са там. Имаше си причини корабът, който се бе опитала да подари на сина си, да бъде опоскан и нагласен да убива. Не само нея, а и всеки, който се доближи до нея. Имаше си причини. Ако обаче тя съумееше да го обезвреди, да премахне заплахата, би могла да го проследи назад. Да го върне на Церера, където бе започнало всичко. Трябваше да има начин през работилницата. Нали уж всички работилници бяха свързани?
Тя протегна ръце, само дето това не бяха нейните ръце. Сънуваше. Тя се насили да отвори очи и се претърколи по гръб с хлип на изтощение.
Добре. Ако спреше да се движи сега, щеше да заспи. Беше хубаво да го знае. Тя седна и опря глава в стената. „Ще спиш по-късно. Ще спиш, когато си мъртва. Или още по-добре, когато си в безопасност.“ Усмихна се на себе си. В безопасност. Това ѝ звучеше като добър план. Би трябвало да го опита за разнообразие. Стисна здраво ръцете си в юмруци. Всичките ѝ стави запищяха от болка, но когато ги разтвори, пръстите ѝ се движеха по-добре. Това вероятно бе метафора за нещо.