Трябваше да определи приоритетите си. Не разполагаше с много ресурси. Ако просто сграбчеше първата хрумнала ѝ идея, лесно би могла да се изтощи, без да свърши жизненоважната работа. Трябваше да намери храна и вода и да се увери, че има надежден приток на въздух. Трябваше да предупреди всеки, идващ да я спаси, да не се приближава. Трябваше да обезвреди капана. Може би да изхвърли реактора, може би да подмени драйверите с копие, което не съдържа отровния ѝ код.
И трябваше да го стори, преди корабът да избухне. При две g. Без инструменти и достъп до контролните уреди. Или… наистина ли бе така? Достъпът до контролните уреди щеше да е труден, но тя би трябвало да успее да си набави някакви импровизирани инструменти. Скафандрите нямаха захранване, нито бутилки, но даваха изолация и увеличаваха силата. Би могла да извади от плата някакви жици. Може би нещо достатъчно здраво, за да реже. А дали би могла използва закопчалките на шлемовете като клещи? Не беше сигурна.
Но дори да можеше, с какво щеше да ѝ помогне това?
— Ще имаш повече, отколкото имаш сега — каза тя на глас. Думите ѝ отекнаха в празното пространство.
Добре. Първа задача, да направи инструменти. Втора задача, да изхвърли реактора. Или да предупреди всеки, който се приближава. Тя се изправи и се насили да тръгне обратно към шкафчетата на шлюза.
Пет часа по-късно Наоми се намираше в малкото машинно на кораба и запечатваше люка ръчно. Два от скафандрите бяха пожертвали малкото, което имаха, за да образуват миниатюрен непълен комплект инструменти. Опитите ѝ да направи нещо с контролните уреди се бяха провалили. Така че ѝ оставаше или да е плъх в капан, или да премахне посредника. В края на краищата всички контролни уреди бяха свързани с машини, а машините — някои от тях — бяха на място, където можеше да ги достигне.
В пространството между обшивките имаше вакуум и тя не бе много сигурна, че външната обшивка е наистина запечатана. Единственият останал скафандър съдържаше въздух за около пет минути без бутилка и тя можеше да настрои радиото в пасивен режим и да улови с остатъчния заряд в жиците слабичкото ехо на собствения си глас, изричащ фалшивото съобщение. Шлюзът, който би трябвало да я вкара и изкара от сервизния коридор, бе разглобен и отнесен, но тя можеше да превърне цялото машинно в импровизиран шлюз. Да затвори люка към останалата част от кораба и да избута панела за достъп в пространството между обшивките. Даваше си две минути да намери нещо полезно — енергиен ретранслатор, който би могла да саботира, за да накара двигателя да се изключи, жиците на комуникационната система, необезопасена конзола, която комуникира с компютрите, — а после две минути да се измъкне. Трийсет секунди да затвори и запечата панела за достъп и да отвори люка на машинното. Всеки път щеше да губи по една стая въздух, но само една стая.
Тя си сложи шлема и провери херметизацията, после отвори панела за достъп. Отначало той се съпротивляваше, после изведнъж поддаде. Стори ѝ се, че усети поток от излитащ въздух около себе си, но вероятно бе само плод на въображението ѝ. Двайсет секунди вече бяха изтекли. Тя пропълзя във вакуума между обшивките. Мракът бе толкова непрогледен, че все едно бе затворила очи. Тя чукна контролните уреди на скафандъра, но от тях не се появи нито лъч светлина.
Наоми се върна, затвори панела за достъп, отвори люка и свали шлема си.
— Светлина — каза на празното пространство. — Ще имам нужда от някаква светлина.
Мониторът висеше на жиците и питаше за паролата ѝ. Едва бе успяла да го вмъкне през панела за достъп и той изпълваше пространството между обшивките с толкова слаба светлина, че Наоми не различаваше цветовете. Сенки на греди и подпори образуваха наоколо по-дълбок мрак и силуети, които тя не можеше да разпознае. Разполагаше с четирийсет и пет секунди, преди да ѝ се наложи да се връща. Вече за пети път се опитваше да изстърже покритието на жиците. В един истински кораб те щяха да са защитени от тръба. На този боклук всички жици бяха залепени директно за корпуса със слой пожълтял силикон. От една страна, това бе благословия. От друга, тя бе ужасена, че някога е доверила живота си на този кораб. Ако бе погледнала между обшивките, преди да напуснат Церера, щеше да спи в скафандър по целия път до „Пела“.