Покритието се отдели. Трийсет секунди. Тя взе парче жица и даде веригата на късо. Изскочи голяма искра и светът се разлюля. Отсреща, може би на четири метра от нея, един индикатор светна в кехлибарено. На допълнителното осветление можеше да види кръглото, дебело като дънер туловище на маневрения двигател. Протегна ръце и се хвана за една стоманена греда. Щом притисна шлема си към нея, боботенето на двигателя заглуши призрачно тихото радио. Тя посегна за жицата, прекъсна връзката и боботенето спря.
Времето ѝ бе изтекло. Тя се обърна, а главата ѝ се мотаеше. Значи корабът се въртеше. Нямаше начин да разбере колко бързо, но кориолисовият ефект бе достатъчен, за да я накара да залита на излизане.
След като затвори панела, отвори люка и свали шлема си, тя стоя неподвижно, докато възстанови що-годе равновесието си. После, с предпазливи движения, като пияна, надраска новата информация на стената. Правеше груба карта на тайната вътрешност на кораба и си водеше записки за всичко научено. Беше толкова уморена, че не се доверяваше на паметта си. От започнатото броене знаеше, че е влизала вече трийсет пъти. Сега за първи път бе постигнала нещо. Беше само един маневрен двигател, но сега корабът се въртеше, премяташе се в кръгове, вместо да лети по права линия. Цялото ускорение щеше да бъде погълнато от промяната на ъгловия момент и тя нямаше да се движи толкова бързо към Джим. Така че може би си бе спечелила малко време. Това щеше да усложни нещата за нея, но тя бе израснала в Пояса и по кораби. Кориолисовият ефект — и справянето с това гадно замайване — не бе нищо ново за нея. Даваше си сметка, че чувството за сила и постижение, което изпитва, е несъразмерно с действително свършената работа, но въпреки това се хилеше.
Трийсет влизания. Два часа и половина, прекарани във вакуум. Тук не влизаха минутите за опресняване на въздуха в скафандъра ѝ и планиране на следващия ход. Може би пет часа общо, откакто бе започнала. Беше изтощена. Усещаше го в мускулите си и в болката в ставите. Не беше яла — не можеше да яде. Беше жадна и усещаше първите признаци на главоболие, предизвикано от дехидратация. Нямаше основание да мисли, че ще преживее обезводняването. Затова се изненада да открие, че е щастлива. Не мощната, ирационална и опасна радост на еуфоричен пристъп, но все пак нещо като удовлетворение и успокоение.
Отначало си мислеше, че се чувства така, защото с нея няма никого да я пази, да я съди. Това бе част от причината, реши тя. Но имаше и още нещо — просто правеше каквото е нужно, без да ѝ се налага да се притеснява какво си мисли някой друг. Дори Джим. Не беше ли странно? Повече от всичко на света ѝ се искаше Джим да е тук — следван от Еймъс, Алекс, добра храна и легло в човешка гравитация, — но същевременно някаква част от нея се радваше в тишината да е просто себе си и напълно сама. Нямаше мрачни мисли, нямаше чувство на вина, нямаше съмнения, туптящи в дъното на съзнанието ѝ. Или бе прекалено уморена за това, или с нея се бе случило нещо, докато вниманието ѝ е било насочено към други неща.
Ето каква е разликата, помисли си тя, между уединение и самота. И сега знаеше нещо за себе си, което не бе знаела преди. Това бе неочаквана победа, и по тази причина още по-хубава.
Тя започна да се готви за трийсет и първото си влизане.
Разполагаше с почти минута, защото бе установила, че изкачването по електрозахранването на комуникационната апаратура отнема далеч повече време от слизането обратно. Това бе едно от нещата, които щеше да осъзнае далеч по-бързо, ако умът ѝ бе във форма.
Комуникационната система бе закрепена не само с епоксидна смола. Дълги метални ленти държаха предавателя на мястото му, а спойките още блестяха, все едно са направени вчера. Преди три влизания — при номер четирийсет и четири — тя бе помислила, че може да има диагностичен уред. Не че би могла да говори по него, но навярно щеше да успее да набере съобщение. Ала въпреки че подобни уреди бяха стандартни и задължителни, такъв нямаше.
Отне ѝ известно време да състави резервен план.
Повтарящото се съобщение звучеше в ушите ѝ от часове, шепнеше на фона от остатъчен заряд.
— Тук е Наоми Нагата от „Росинант“. Ако приемате това съобщение, моля, предайте го нататък. Кажете на Джеймс Холдън, че имам нужда от помощ. Комуникационната апаратура не отговаря. Нямам навигационен контрол. Моля, предайте това нататък…
Беше дълго тринайсет секунди и само малко по-силно от дишането ѝ, дори когато главата ѝ бе на по-малко от метър от предавателя. Контактите на предавателя бяха оголени и тя бе готова. Щеше да има време да го направи четири пъти. Това трябваше да е достатъчно, за да не го сметнат за случайно смущение. Тя притисна глава към корпуса, за да се разсее от замайването на вътрешното си ухо.