— Тук е Наоми Нагата — изрече тя, пригаждайки ритъма и интонацията си към фалшивия глас. — Ако приемате това съобщение, моля, предайте го нататък. Кажете на Джеймс Холдън, че имам… — Тя навря жицата в оголените контакти. Електрическа тръпка бодна върховете на пръстите ѝ даже през ръкавиците на скафандъра. Радиото мълчеше, но тя продължи да движи устни, повтаряше думите като песен, набила се в главата ѝ, до подходящия момент, после издърпа жицата. — … контрол. Моля, предайте това нататък. Тук е Наоми Нагата от „Росинант“. Ако приемате това съобщение, моля, предайте го нататък. Кажете на Джеймс Холдън, че имам… — Прекъсване. Пауза. — … контрол. Моля, предайте това нататък.
След четвъртия път взе парчето стоманена пружина, което използваше като нож, и сряза предавателя. Фалшивият ѝ глас секна. Тя слезе бързо, прехвърляйки се от подпора на подпора, като гледаше ръцете и краката си при всяко движение, за да не сгреши. От гравитацията чувстваше глезените и китките си нестабилни. Въздухът в скафандъра ѝ не изглеждаше застоял или спарен; филтрите за въглероден диоксид работеха достатъчно добре в пасивен режим, за да не изпита паника от задушаване. Просто щеше кротко да загуби съзнание и да умре.
Тя се шмугна в машинното и затвори панела за достъп. На път към люка коляното ѝ се подгъна. Тя отвори люка, смъкна шлема си и се свлече задъхана. Зрителното ѝ поле се стесни, ярки искри заиграха в периферното ѝ зрение. Задави се веднъж, след малко още веднъж, а после остави тялото си да се отпусне върху палубата.
„Кажете на Джеймс Холдън, че имам контрол в някакъв много-много широк смисъл“, помисли си тя и се засмя. После кашля, докато ребрата я заболяха още повече. После пак се засмя.
На седемдесет и първото влизане загуби сили. Не стана постепенно. Беше затворила люка към вътрешността на кораба, беше го запечатала и си бе сложила шлема на скафандъра. Но преди да го закрепи и да почне следващото петминутно отброяване, ръцете ѝ се отпуснаха край тялото. Нямаше съзнателно намерение да го прави; то просто се случи. Разтревожена по някакъв смътен и отнесен начин, тя седеше на палубата, опряла гръб в стената, и се опитваше да ги раздвижи. Ако се беше парализирала, или нещо такова, това би променило ситуацията. Би ѝ дало разрешение да спре. Но ръцете ѝ още се сгъваха; раменете ѝ още мърдаха. Просто бе изтощена. Дори усилието да преглътне ѝ се струваше геройство. Тя затвори очи, чудейки се дали ще заспи на мига, но бе прекалено уморена и за това. Така че просто седеше.
Ако скафандърът имаше батерия, сега вероятно щеше да съставя списък на проблемите в тялото ѝ. Главоболието от дехидратация се бе усилило и клонеше към гадене. Усещаше кожата си груба, където я бе изгорило голото слънце. Макар че вече не вадеше толкова храчки, още кашляше. Предполагаше също, че кръвта ѝ вече се състои от равни части плазма и отрови от умората.
Двете ѝ малки победи — маневреният двигател и предавателят — се оказаха и последни. Оттогава насам или усилията ѝ бяха намалели, или нещата наистина бяха станали по-сложни, или и двете. Ретранслаторите, които щяха да накарат ядрото да се изключи, или бяха пропуснати при строежа, или бяха забутани някъде, където не можеше да ги достигне от пространството между обшивките. Би било чудесно да се добере до сензора, който щеше да задейства отказа на бутилката, щом някой спасителен кораб дойде твърде близо, но той, изглежда, бе поставен отвън и недосегаем за нея. Имаше пет-шест места, откъдето да опита да се включи към компютърната система, но никое от тях не разполагаше с интерфейси, а и тя нямаше свой собствен. От време на време в ума ѝ проблясваха като светулки други планове и стратегии. Някои от тях може и да бяха добри. Не успяваше да ги задържи достатъчно, че да ги прецени.
Или бе поспала, или сега умът ѝ работеше на пресекулки. Гласът, който чу, бе само шепот, по-слаб от нейния собствен по радиото одеве, но я накара да дойде на себе си.
— Хей, „Чецемока“. Тук е Алекс Камал, в момента от „Рейзърбек“. Наоми? Ако си там, ще съм ти благодарен да ми дадеш някакъв знак. Просто искам да се уверя, че си ти, преди да дойдем. Корабът ти се държи малко странно, пък и ние сме поизнервени напоследък. И още нещо, в случай че не е Наоми Нагата. Имам петнайсет ракети, насочени в момента към теб, така че който и да си, може би ще искаш да поговорим.
— Недей — каза тя, макар да знаеше, че той не може да я чуе. — Стой надалеч. Стой надалеч.