Всичко я болеше. Всичко се въртеше. Нищо не бе лесно. Когато се изправи на крака, главата ѝ се замая. Страхуваше се, че ще припадне, но не бе сигурна, че ако се наведе, ще има сили да се изправи отново. Трябваше да намери начин да го отпрати. Трябваше да му попречи да се приближи достатъчно, за да бъде погълнат от взрива. Дали тя щеше да се спаси или не, нямаше значение. Беше получила своя хубав ден. Бе повече от това, което очакваше, а и се чувстваше толкова уморена…
Дишайки тежко, Наоми отвори люка на машинното за последен път и тръгна със залитане към асансьора. А оттам към въздушния шлюз.
45.
Еймъс
Беше хубаво да имат пак работещи ръчни терминали, пък макар и само локално, през системата на „Жанг Гуо“. Еймъс лежеше върху една подпора, заклинена в тясното пространство между обшивките. Останалите от работния му екип даваха знак за присъствието си само с дрънчене на магнитни хващачи и леката, успокоителна миризма на оксижен. Измервателният уред, който бе включил към електрическия кабел, сочеше нула.
— Сега? — попита Прасковка.
— Нищо.
Минаха няколко секунди.
— А сега?
— Нищо.
Още секунда. Уредът изсвирука и индикаторът скочи от нула на осемдесет и девет. Еймъс се ухили.
— Готово, Прасковке. Почти на деветдесет съм.
— Закрепвам го — каза тя и макар че ръчните терминали бяха настроени само на аудио, той знаеше, че се усмихва. Освободи уреда и напръска с изолатор дупките, които бе направил за контактите. — Ерих? Ако си там, готови сме за нова проба.
— Разбира се, че съм тук — отвърна Ерих. — Къде ще ходя? Пускам диагностиката сега. Вие двамата идете да се разтъпчете.
Еймъс подсвирна през зъби и острото ехо накара звука да изглежда по-силен.
— Вземам си почивка. Вие, момчета, отворете онзи тръбопровод и ме чакайте. Не се опитвайте да правите нещо умно.
Последва груб хор на съгласие, докато той се надигаше, за да се изкатери по дръжките и структурните подпори до панела за достъп. Вторият екип не беше от кой знае каква помощ, но можеха да вършат част от лесната и времеемка работа, докато Еймъс, Прасковка и Ерих направят „Жанг Гуо“ годен за летене. Засега работата се състоеше наполовина в отстраняване на недодяланите опити на прислугата да поправи кораба и наполовина в установяване на причината за спирането му от полети. Колкото и крещящо да изглеждаше отвън корабът, отвътре си бе общо взето стандартен. В машинното Еймъс намери парцал и избърса втвърдяващата се коричка изолиращо вещество от пръстите и китката си. На най-тънките места то вече бе съвсем твърдо и се отделяше от кожата му като черупка на скарида.
И двете врати на въздушния шлюз бяха отворени и една подвижна стълба водеше надолу към хангара. Прозорците още бяха тъмни и мръсен саждив дъжд тропаше по стъклата. Въздухът миришеше на озон и студ и дъхът на Еймъс излизаше като пара. Светодиодите над главата му хвърляха ярка светлина, отсичаха сенки толкова резки, че изглеждаха фалшиви. Стоукс и останалите от прислугата се бяха скупчили край едната стена, стиснали торби и куфари, и бъбреха неспокойно. Мъжкараната се облягаше на друга стена, сложила ръка на ухото си със съсредоточено изражение. Еймъс ѝ хвърли поглед, докато слизаше по стълбата. Жената излъчваше едвам сдържано насилие. Еймъс бе познавал много хора, които изглеждаха по същия начин. Някои от тях бяха престъпници. Някои бяха ченгета. Тя го видя, че я зяпа, и повдигна брадичка в нещо средно между поздрав и предизвикателство. Той се усмихна дружески и ѝ махна.
Стигна до хангара горе-долу по същото време, когато Прасковка излезе от шлюза на стълбата. Стоукс се откъсна от скупчената групичка и изприпка при Еймъс с нервна усмивка.
— Господин Бъртън. Господин Бъртън.
— Можеш да ми викаш Еймъс.
— Да, благодаря. Чудех се дали Наталия може да отиде до къщата на Сайлъс. Мъжът ѝ е портиер там и тя се страхува, че ако тръгне без него, никога повече няма да се видят. Много е притеснена, господине.
Прасковка слезе по стълбата зад него с тихи като на котка стъпки. Сянката ѝ се протегна по пътеката пред нея. Еймъс се почеса по ръката.
— Виж сега каква е работата. Доста съм сигурен, че ще успеем да започнем последната проверка до около четирийсет и пет минути. Всеки, който е тук, когато свършим, може да се качи, ако има място. Всеки, който не е тук, трябва да е достатъчно далеч, за да не се разпадне на съставните си атоми, когато излетим. Ако изключим това, всъщност пет пари не давам какво ще правят твоите хора.