Стоукс се изкиска и кимна леко с глава като птица.
— Много добре, господин Бъртън. Благодаря ви. — Еймъс го гледаше как се отдалечава забързано.
— Господин Бъртън, а? — ухили се Прасковка.
— Очевидно — каза Еймъс и вдигна пръст да посочи след Стоукс. — Той да не би да си помисли, че се шегувам за нещо? Защото аз само му обяснявах, че слънцето изгрява от изток.
Прасковка сви рамене.
— В неговото съзнание ние сме добрите. И всичко, което кажем, го тълкува така. Щом казваш, че не ти пука дали ще живее, или ще умре, приема го като твоя черен хумор.
— Сериозно?
— Да.
— Много тъп начин да се оправяш в живота.
— Повечето хора така правят.
— Значи повечето хора са тъпи.
— И въпреки това сме стигнали до звездите — отбеляза Прасковка.
Еймъс протегна ръце и мускулите на раменете го заболяха приятно.
— Знаеш ли, Прасковке, хубаво е, че разполагаме с цялата тази помощ и така нататък, но май ми харесваше повече, когато си бяхме само двамата.
— Много мило. Ще ида да потърся някакво кафе или чай. Или амфетамини. На теб трябва ли ти нещо?
— Не. Добре съм. — Той я проследи с поглед, докато се отдалечаваше. Все още бе прекалено слабичка, но в сравнение с момента, в който Еймъс бе пристъпил в килията ѝ, бе придобила повече увереност. Той се зачуди дали тя все още иска от него да я убие, ако се наложи да се върне. Може би си струваше да я попита. Той потисна една прозявка и чукна по ръчния си терминал.
— Как вървят нещата там горе?
— Засега не дава никакви грешки — отвърна Ерих. — Та значи, с това се занимаваш сега?
— С това се занимавам от доста години.
— И си изкарваш прехраната?
— Ами да, ако нямаш нищо против разни шантави извънземни и скапани корпоративни охранители да се опитват да те убият от време на време.
— Досега не съм имал против — засмя се Ерих. — Добре, готово. Вижда му се краят. Имам една засечка откъм водния рециклатор, но всичко друго е тип-топ.
— Ако прекараме в тази тухла достатъчно дълго, че да ни се наложи да рециклираме водата, значи нещо сериозно се е оплескало.
— И аз така си мислех. Искаш ли да пусна реактора? Те имат процедури и списък за проверка.
— Виж, защо не оставиш на мен да…
Ръчният му терминал изписука и се разнесе мъжки глас, който Еймъс не позна.
— Шефе? Мисля, че си имаме компания.
— Какво виждаш? — сопна се Ерих.
— Три камиона.
— Добре, майната му — каза Ерих. — Пускам реактора.
Еймъс изтича в предния край на хангара. Наблюдателите на прозорците стояха напрегнати. Знаеха. Слугите още се размотаваха в своя ъгъл и не се пречкаха.
— На твое място първо бих пуснал проверката — изтъкна той. — Срамота ще е да сме свършили всичко това, само за да осигурим на върмонтци хубаво светлинно шоу.
Тишината бе някак остра. Еймъс не разбираше какъв е проблемът, докато Ерих не заговори пак.
— Не приемам заповеди от теб, Бъртън.
Еймъс завъртя очи. Не биваше да го казва по открит канал. Толкова много години и толкова много катастрофи, а всичко пак се свеждаше до това да не губиш престиж.
— Мислех за предложението си по-скоро като за експертно мнение — би отбой Еймъс, а после добави: — Сър.
— Прието. Докато се занимавам с проверката, какво ще кажеш да помогнеш за отбраната на периметъра? — каза Ерих и Еймъс се ухили. Все едно не отиваше да направи точно това. Ерих продължи. — Уолт, започвай да качваш пътниците в кораба. Клариса може да помага със запалването.
— Идвам — отзова се тя и Еймъс я видя как тича през хангара към стълбата. Стоукс я гледаше с тревога. Еймъс му махна да се приближи.
— Господин Бъртън? — попита мъжът.
— Онова момиче, дето искаше да ходи за стареца си. Може би ще трябва да размисли.
Стоукс пребледня, а през прозорците на хангара бликнаха прожекторни лъчи, по-ярки от слънцето. Някакъв глас заехтя през рупор, лаеше нещо, прекалено размътено от ехото, за да звучи като думи. Нямаше значение. Всички схващаха същността. Докато Еймъс стигне до предната врата, в светлината се бяха появили фигури. Мъже в екипировка за борба с безредиците се приближаваха към хангара. В ръцете си държаха автомати, които изглеждаха малко по-мощни, отколкото изискваше борбата с безредиците. Слугите се бяха наредили на стълбата към въздушния шлюз, но не се движеха бързо. Един от хората на Ерих — може би двайсетгодишен, с червено шалче около шията — подаде на Еймъс пушка и се ухили.
— Да се целим в прожекторите, а?
— Всеки план е по-добър от никакъв — каза Еймъс и разби с приклад прозореца. Стрелбата започна, преди да е успял да обърне пушката и да се прицели. Тътенът бе като буря, без никаква пауза между изстрелите. Някъде крещяха хора, но Ерих и Прасковка бяха в кораба, Холдън, Алекс и Наоми се намираха извън планетата, а Лидия бе мъртва. Така че нямаше за какво да се тревожи. Човекът до него крещеше безсловесен боен вик. Еймъс се прицели, издиша, натисна спусъка. Пушката го ритна и една от ярките светлини угасна. После някой друг уцели още една. Един от пинкуотърците замахна да хвърли нещо и Еймъс го простреля в бедрото. Секунда след като онзи падна, изпуснатата от него граната гръмна и облак сълзотворен газ се надигна през дъжда.