Някой — май беше Мъжкараната — изрева: „Изтласкайте ги назад!“ и Еймъс приклекна и примижа назад към „Жанг Гуо“. Цивилните почти се бяха качили, Стоукс беше най-отзад, размахваше ръце и крещеше, за да ги накара да побързат. Нещо избухна и изби стъклата на останалите прозорци. Ударната вълна премина с тътен през гърдите на Еймъс, сякаш експлозията го бе ритнала. Той стана, надзърна през прозореца и застреля най-близката фигура в лицето. Отвън се разнесе по-глухо тракане и се видя проблясващо на пресекулки дуло, по-ярко от оцелелите прожектори. В стената зейнаха дупки и тънки лъчи светлина пронизаха просторния като катедрала хангар.
— Трябва да се махаме оттук — извика момчето с шала.
— Добре звучи — съгласи се Еймъс и заотстъпва назад, като стреляше през прозореца. Половин секунда по-късно момчето с шала се озова до него. Останалите или ги забелязаха, или бяха стигнали до същото заключение. Двама от тях вече бяха на стълбата и се качваха, без да спират стрелбата. В този момент никой не се опитваше да улучи нищо; просто бавеха противника, докато всички се озоват на борда. Патроните на Еймъс свършиха. Той пусна пушката и хукна към стълбата, притиснал ръчния терминал към ухото си.
— Как се справяме? — извика.
— Много си умен — отговори Прасковка. — Имахме засечка на енергията при стартирането. Щяхме да загубим маневрените двигатели.
— А сега ще ги загубим ли?
— Не мисля.
— Добре.
Той спря в подножието на стълбата. Момчето с шала приклекна зад него, презареди автомата си. Щом вкара новия пълнител, Еймъс грабна оръжието от ръцете му и посочи с брадичка към кораба. Момчето кимна с благодарност и се заизкачва бързо, привело глава. В прозорците танцуваха сенки, а страничната врата бе избита и през нея нахълтаха трима. Еймъс ги покоси. Шестима от хората на Ерих вече бяха на стълбата, някои още стреляха, докато се качваха. Един от тях — Мъжкараната — се спъна на четвъртото стъпало. Кръв покриваше ръката ѝ и врата ѝ отстрани. Еймъс вдигна автомата, пусна един откос по стените и коленичи до нея.
— Хайде — подкани. — Време е да вървим.
— Не мисля, че ще стане — каза Мъжкараната.
Еймъс въздъхна. Прибра терминала в джоба си, хвана с една ръка жената за яката, а с другата автомата и се затича нагоре сред тракането на собствената си стрелба. Жената викаше и се друсаше по стълбите. Нещо избухна, но Еймъс не спря да погледне какво. Щом стигна въздушния шлюз, натика Мъжкараната през него, пусна един последен откос надолу по стълбите и натисна копчето за затваряне на шлюза.
Навсякъде около него се бяха сгушили хората на Ерих и домашната прислуга. Някои бяха окървавени. Той самият бе покрит с кръв. Бе почти сигурен, че всичката е на Мъжкараната, но не на сто процента. Понякога в разгара на битката пропускаше разни работи, като например, че е ранен. Остави Мъжкараната на палубата и извади ръчния си терминал.
— Добре — каза той. — Сега би било чудесно.
— Излитането ще убие всички онези навън — посочи Ерих.
— Дреме ли ни? — попита Еймъс.
— Предполагам, че не.
Двигателят оживя с рев.
— Всички долу! — нареди Еймъс. — Нямаме време да стигнем до креслата. Лягайте на пода. Така тягата ще се разпредели по цялото ви тяло!
Той легна до Мъжкараната. Очите ѝ бяха вперени в него, пълни с нещо, което би могло да е болка или гняв. Не каза нищо, нито пък той. По вътрешното радио се разнесе гласът на Ерих, който им казваше да се държат, а после Еймъс изведнъж усети, че тежи много повече, отколкото преди секунди. Мощно хрущене разтърси палубата — „Жанг Гуо“ пробиваше покрива на хангара на път към небето. Корабът задрънча, пропадна, издигна се отново. Палубата се притисна в гърба на Еймъс. Ако се наложеше да правят резки завои, поне десетина души щяха да бъдат смачкани в ъгъла, където палубата срещаше стената.
Екранът над контролните уреди трепна и оживя; облаци и дъжд летяха срещу външните камери, докато корабът се издигаше. Блесна мълния и гърмът отекна във вътрешността. Еймъс не помнеше дали стандартната орбитална скорост изисква три или четири g, но колкото и да бяха, щеше да му е далеч по-забавно в противоускорително кресло. Челюстта го болеше и той трябваше да помни да стиска ръцете и краката си, за да не загуби свяст. Около него другите не се сещаха навреме за това, или пък изобщо не го знаеха. За повечето това бе първи полет извън планетата.