След дълги минути дъждът и облаците на екрана се стопиха. Светкавиците останаха зад тях. А после през безликата сивота се появиха първите блестящи звезди. Еймъс се засмя и нададе радостен възглас, но никой не се присъедини към него. Като се огледа, видя, че той май е единственият останал в съзнание, така че вместо това легна обратно на палубата и зачака тягата да изчезне, щом излязат в орбита.
Постепенно звездите станаха по-ярки. Отначало трепкаха, докато последните пепеливи слоеве на атмосферата прелитаха покрай кораба, после светлината им стана постоянна. Млечният път приличаше на тъмен облак, озарен изотзад. Гравитацията започна да отслабва и Еймъс се изправи на крака. Около него и други започваха да идват на себе си. Момчето с шала и още неколцина мъкнеха Мъжкараната към асансьора и лазарета, при положение че на „Жанг Гуо“ имаше такъв. Стоукс и останалите се смееха или плачеха, или зяпаха шокирано и невярващо. Еймъс се провери за рани и установи, че с изключение на четири дълбоки драскотини на лявото му бедро, чийто произход не можеше да си спомни, се чувства добре.
Включи ръчния си терминал на открития канал.
— Тук е Еймъс Бъртън. Имате ли нещо против да се кача в командния център?
— Заповядай, Бъртън — отвърна Ерих. В гласа му имаше може би само намек за самодоволство. Тези опити да пази престижа на Ерих скоро щяха да му дотегнат, но в настоящия момент бе прекалено въодушевен, за да му пука.
Командният център бе отвратително луксозен. Нечупливото покритие изглеждаше като тапети от червено кадифе, а светлината идеше от сребърно-златни аплици по стените. Ерих седеше в капитанското кресло. Здравата му ръка шареше по клавиатурата в скута му, а уродливата се държеше за ремъците. Прасковка бе в креслото на навигатора, затворила очи с блажена усмивка.
— Избери си кресло — предложи Ерих ухилено. Това бе старият му приятел, а не престъпният бос, който трябваше да държи Еймъс на мястото му. Той превключи на корабното радио. — Пригответе се за маневри. Повтарям, пригответе се за маневри.
— Всъщност не се прави така — отбеляза Еймъс, докато се закопчаваше пред комуникационния пулт. — Това го казват само по филмите.
— Засега става — отвърна Ерих и креслата се изместиха под тях, когато маневрените двигатели завъртяха кораба. Луната бавно изплува пред очите им, а зад нея Слънцето. Очертана в силует, оттук Луната представляваше черен диск, с изключение на тънката бяла линия по единия ръб и мрежата от градски светлини. Прасковка се разкикоти като ромолящо поточе, сега вече с отворени очи, притиснала ръце към устата си. Избилите в очите ѝ сълзи блестяха.
— Не мислеше, че ще видиш пак това, нали, Прасковке?
— Прекрасно е — възкликна тя. — Всичко е прекрасно и не мисля, че някога отново ще бъде.
Всички се умълчаха за момент, а после Ерих превключи гледката, насочвайки я бавно надолу. Под тях Земята се виждаше като сиво-бяло петно. Там, където континентите трябваше да пламтят в постоянен огън от светлини, сега имаше само редки, мътно сияещи точици. Моретата бяха скрити, както и сушата. Погребална плащаница бе обвила цялата планета и всички те знаеха какво става под нея.
— Мамка му — промълви Ерих и гласът му бе натежал от страхопочитание и отчаяние.
— Да — кимна Еймъс. Дълго време всички мълчаха. Родината на човечеството, люлката на живота в Слънчевата система, изглеждаше прекрасна в предсмъртните си гърчове, но никой от тях не се съмняваше какво вижда.
Прекъсна ги комуникационната система. Еймъс прие връзката и в една рамка с висок приоритет се появи млада жена във флотската униформа на ООН.
— „Жанг Гао“, тук е Лунната база. Нямаме одобрен летателен план за вас. Знайте, че това пространство е под военна забрана. Идентифицирайте се незабавно, иначе ще стреляме по вас.
Еймъс отвори канала.
— Здравейте, Лунна база. Казвам се Еймъс Бъртън. Не съм искал да настъпвам никого по пръстите. Ако там горе има дама на име Криси Авасарала, сигурен съм, че ще гарантира за мен.
46.
Алекс
— Хей, „Чецемока“. Тук е Алекс Камал, в момента от „Рейзърбек“. Наоми? Ако си там, ще съм ти благодарен да ми дадеш някакъв знак. Просто искам да се уверя, че си ти, преди да дойдем. Корабът ти се държи малко странно, пък и ние сме поизнервени напоследък. И още нещо, в случай че не е Наоми Нагата. Имам петнайсет ракети, насочени в момента към теб, така че който и да си, може би ще искаш да поговорим.