На петата секунда си спомни, че искаше да спомене, че Боби има бойна броня. Но не го каза, тъй като само щеше да прекъсне Холдън, докато изрича онова, което щеше да пристигне при Алекс след няколко секунди. В разговорите със светлинно забавяне етикетът и редуването бяха много важни.
— Защо не го изпробваме, за да докажем, че е приложимо? — попита Холдън. — Ако ти прилича на нещо, което можем да направим, ще накарам „Роси“ да заеме вашето място, щом стигнем дотам. После, ако се наложи да срежем корпуса, ще го сторим. Получи ли някакъв знак от Наоми?
— Не още… — започна Алекс, но се оказа, че Холдън не е свършил, просто си поемаше дъх.
— Защото цялата тази работа с „Кажете на Джеймс Холдън, че имам контрол“, беше странна в много отношения. Проверих гласовия профил на съобщението, идващо от „Чецемока“… е, всъщност Фред го провери. На мен изобщо не би ми хрумнало. Както и да е, начинът, по който изричаше „Джеймс Холдън“ в първото предупредително съобщение за драйверите на повредената бутилка, и начинът, по който го изрича в това, е абсолютно еднакъв. Фред мисли, че второто съобщение може да е фалшифицирано. Само че тогава промяната в него, преди да спре… Съзирам нещо тук, Алекс. Но не знам какво е.
Този път Алекс изчака да се увери, че Холдън е свършил, преди да заговори.
— Не сме получили никакъв знак, но ми се струва, че някой на кораба се опитва да ни прати предупреждение. А това летене в кръг доста намалява вероятността да е троянски кон. Нищо не печели, като го прави, освен да предизвика силни напъни за повръщане у всички на борда. Честно казано, и аз не знам какво означава това, капитане, и не мисля, че ще разберем, преди да вкараме някого вътре.
Осем дълги секунди дотам и обратно.
— Просто се притеснявам, че ако тя е там и корабът е извън контрол, ние ще седим тук и ще се колебаем, докато тя има нужда от нас. Не мога да понеса мисълта, че сме стигнали толкова близо и ще я загубим. Знам, че е шантаво, но в момента съм малко изтрещял. Все си представям как въртенето я размазва в стената, а аз съм тук навън и не мога да сторя нищо.
— Виж, засечките на маневрените двигатели не действат така — изтъкна Алекс. — Не получаваш страничен импулс, освен ако двигателят наистина не заработи. След това получаваш леко въртене, което изтласква хората зад центъра на въртенето надолу, а тези пред него нагоре, но всичко това ще е в една линия с тягата от главния двигател, така че всъщност…
— Алекс! — прекъсна го Боби. — Имаме нещо.
Той се изви в креслото си, после го завъртя срещу нея. Очите на Боби бяха вперени в стенния екран. Там имаше прозорец, предаващ картината от горната камера. „Чецемока“ продължаваше бясното си въртене, но нещо се бе отделило от него и се носеше през ясната пустота, а звездите отзад бяха като блестящата зеница на гигантско око. Окото на бурята. Боби се опита да увеличи образа едновременно с Алекс и системата издаде объркано пищене, а фокусът заигра бясно, преди да се стабилизира. Фигура в скафандър. На скафандъра нямаше светлини, а гърбът му бе обърнат към тях и силната слънчева светлина караше материята да блести толкова ярко, че почти не се различаваха детайли.
— Жива ли е? — попита Алекс.
— Мърда.
— Преди колко време излезе?
— Не много — каза Боби. — Преди секунди.
Фигурата в скафандъра вдигна ръце и ги скръсти над главата си. Поясният сигнал за опасност. Алекс усети как пулсът му се ускорява.
— Алекс! — обади се Холдън след четири секунди. — Какво става?
— Някой излезе от кораба. Нека разбера какво е положението и ще ти докладвам — отвърна Алекс и прекъсна връзката. На екрана на Боби фигурата сега правеше сигнал за време. Пет минути.
— Какво имаме? — попита Алекс.
— Тя повтаря едни и същи сигнали — каза Боби. — Ето пак. „Опасност. Не се приближавайте. Риск от експлозия.“ Но после „Малко въздух“ и „пет“… мамка му, „четири минути“.
— Тя ли е? — попита Алекс, знаейки, че няма отговор на въпроса му. Дори фигурата да се обърнеше с лице към тях, той не бе сигурен, че сред този блясък ще може да познае Наоми през шлема. Бе просто човек в скафандър, на когото му свършваше въздухът и който ги предупреждаваше отново и отново, че това е капан.
Но Алекс си помисли, че който и да е човекът, определено се движи като Наоми. Освен това и двамата наричаха фигурата „тя“. Може да не знаеха със сигурност, но изпитваха вътрешна увереност. Изведнъж му се стори, че вътрешността на „Рейзърбек“ го притиска. Сякаш появата на Наоми на място, където можеше да я види, пораждаше нужда от по-голям простор. Достатъчно, за да стигне до нея. Алекс насочи системата на скутера към яркия като диамант скафандър и пусна изчисленията.