— Накъде отива тя? — попита Боби.
— Май ще пресече пак пътя на кораба — каза Алекс. — Ако не я блъсне, може да мине покрай него и да попадне в струята на двигателя.
— Или ще я гледаме как се задушава? — добави Боби.
— Мога да вмъкна кораба там — предложи Алекс.
— И да я изпепелиш, докато намаляваш скоростта?
— Ами… да.
— Слагайте шлемовете — извика Боби достатъчно силно, за да се чуе и в каютата отзад. — Отивам.
— Този скафандър има ли достатъчно тяга да измине петдесет километра за по-малко от четири минути? — попита Алекс, но вече запечатваше собствения си скафандър.
— Не — каза Боби и посегна за шлема си с една ръка и за резервна бутилка въздух с другата. — Но има наистина добри магнитни ботуши и ръкавици.
Алекс провери херметизацията си и се приготви да отвори „Рейзърбек“ към пустотата.
— Не виждам как ще помогне това.
Каютата на премиер-министъра показваше, че е запечатана. На монитора фигурата — Наоми — даваше сигнали: „Опасност. Не се приближавайте. Риск от експлозия“. Боби изквича и си пое дълбок, треперещ дъх. Гласът ѝ вече идваше по радиото на скафандъра.
— По дяволите, отдавна не съм била на „сокче“. Много гадна работа.
— Боби, времето ни изтича. Как ще ти помогнат магнитните ботуши да стигнеш до Наоми?
Зад стъклото на шлема си Боби се ухили.
— Колко добър контрол имаш над тези ракети? — попита тя.
47.
Наоми
Напускането на шлюза за последен път бе най-мирното нещо, което Наоми можеше да си представи. Веднага щом излезе през външната врата, слънцето и звездите спряха вихреното си въртене, от което ѝ се гадеше. Тя бе поела по своята допирателна от въртящия се кръг на живота и сега пътят ѝ представляваше права линия. Е, всъщност не допирателна. Секуща, която бе обречена отново да се пресече с пътя на кораба, но може би не в нейния живот.
За момент си позволи да се наслади на свободното реене. Слънцето биеше по гърба ѝ, светлината бликаше покрай нея, докато тя хвърляше сянка върху цели звезди, галактики. Чувството за въртене отслабна малко и тя се зачуди къде ли е Алекс сред всички тези звезди. Спомни си да започне да брои. Хиляда и… колко време вече беше навън? Седем? Осем? Е, нищо не пречеше да приеме най-лошия вариант. Хиляда и трийсет. Че защо не? Тя вдигна ръце над главата си. „Опасност.“ После „Не се приближавайте“. После „Риск от експлозия“. Имаше чувството, че се опитва да предупреди звездите. Млечния път. „Не идвайте тук. Стойте надалеч. Тук има хора, а на тях не можете да им вярвате.“
Протягаше се с всяко движение, освобождавайки всичко от себе си. Би трябвало да е уплашена, но не беше. Отиваше към смъртта си и това бе кофти. Би искала да живее вечно. Да види пак Джим. И Алекс. И Еймъс. Би искала да каже на Джим всички неща, които толкова дълго внимаваше да не му казва. Хиляда и шейсет. Време е да смени знаците си. Още четири минути. Четири минути и цял един живот.
Някъде там Филип беше с баща си, както от години насам. Още от бебе. И Син, бедният Син, вече толкова мъртъв, колкото щеше да е и тя, защото я бе видял в шлюза и си бе помислил, че като я спре, ще я спаси. Бе мислил, че животът ѝ с Марко си струва да се живее. Тя се зачуди какво ли щеше да стане, ако беше останала. Ако „Чецемока“ бе отлетял без нея. Дали Джим щеше да задейства бомбата? Налагаше се да мисли, че би го сторил. Той не беше човек, който обуздава лесно любопитството си. Звездите потрепериха, размазаха се. Тя плачеше. „Опасност. Не се приближавайте. Риск от експлозия.“
Ако скафандърът бе захранен с енергия, щеше да пищи предупреждения срещу нея. Сега тя почти се радваше, че не е. Още дори не се бе замаяла. Беше виждала как хора губят съзнание. Докато филтрите ѝ за въглероден диоксид работеха, това щеше да е мирен начин да си отиде. Без задушаване, без паника. Само моментна дезориентация, а после кротка загуба на съзнание. Ето я тук след толкова много години, как се изхвърля през още един въздушен шлюз. Още помнеше първия път, навремето на Церера. Онзи шлюз бе вграден в пода, разбира се, но тя още можеше да си спомни чувството за натиск върху пръстите ѝ, когато му нареди да се отвори, вярвайки, че това ще означава собствената ѝ смърт. И дори тогава не искаше да умира. Просто искаше да се свърши. Да се освободи от всичко. От болката и от чувството за вина. И от усещането, че е уловена в капан. Може би щеше да е в състояние да понесе останалото, но не и чувството, че е уловена.