Сегашната смърт изобщо не бе такава. Сега тя се хвърляше пред куршума, за да спаси приятелите си. Семейството си. Семейството, което си бе избрала. Семейството, съставено от хора, които бяха рискували живота си за нея. Искаше ѝ се Син да се бе запознал с Джим. Да бе разбрал колко се е променила от онова момиче, което познаваше навремето на Церера. Колко далеч беше от Кокалчето.
Тя не бе религиозна, но познава доста религиозни хора. „Риск от експлозия. Малко въздух. Три минути.“ Зачуди се дали те биха си помислили, че това, което прави сега, е грях. Да се предава на пустотата с надеждата, че Алекс ще я види, ще разбере, ще се спаси.
И нея. Хубаво би било някак си да намери начин да спаси и нея. Или Джим да се спусне изведнъж от звездите и да я грабне. Тя се изкиска. Господ ѝ бе свидетел, че той би се опитал. Все напираше да бъде герой, нейният Джим. Сега щеше да разбере как се е чувствала тя във всички онези случаи, когато той вирваше брадичка и се втурваше на почти сигурна смърт, защото така бе правилно. Жалко, че нямаше да е тук, за да му го изтъкне. Той може би нямаше да го схване сам. Или пък щеше. Беше се променил с годините и нямаше връщане назад.
„Опасност. Не се приближавайте. Риск от експлозия.“ Отново бе загубила сметката. Две минути? Една? Не знаеше. Откри, че си тананика мелодия, която бе чувала като дете. Не знаеше думите. Можеше дори да не са на никой от познатите ѝ езици. Нямаше значение. Радваше се на компанията на песента. Беше благодарна. Нещо повече, бе благодарна, че няма да умре, обзета от гадене. „Ами, хубаво. Каквото ми е писано, такова. В живота ми не липсваха съжаления, но няма нито едно, с което да не мога да живея. С което да не мога да умра.“
„И все пак — обърна се тя към вселената, — ако не е проблем, не бих отказала още малко.“
Нещо се мярна от лявата ѝ страна, долетяло иззад нея. Голямо и метално, и блестящо ярко на слънчевата светлина. Приличаше на ракета, която сочеше назад към слънцето, докато се отдалечаваше. Двигателят ѝ не работеше. Това изглеждаше странно и някак произволно. Тя се зачуди дали…
Ударът се стовари по средата на гърба ѝ, силен като атака. Една ръка се уви около рамото ѝ и един крак около кръста ѝ, приклещвайки я неподвижно. Тя инстинктивно се загърчи в опит да се измъкне, но който и да бе човекът, я държеше здраво. Не можеше да се откопчи. Усети как онзи бърника по скафандъра ѝ. Нещо твърдо и метално се притисна към бедрото ѝ, където се свързваха кислородните бутилки.
Ушите ѝ изпукаха и налягането в скафандъра внезапно се промени. Чиста, леко стипчива миризма изпълни носа ѝ. Нова бутилка. Тя едва не се засмя. Държаха я в спасителна хватка. Новодошлият направи още нещо, което тя не разбра съвсем, а после закачи въже към кръста ѝ и я пусна. Когато се завъртяха заедно, лице в лице, новодошлият хвана шлема на Наоми и притисна своя към него.
— Боби? — възкликна Наоми.
— Здрасти — ухили се бившата марсианска пехотинка. Звукът се предаваше контактно от единия скафандър на другия и това караше гласа ѝ да звучи ужасно далечен като за човек, който държи Наоми в ръцете си. — Очаквала ли си да се срещнем тук?
— Бих казала, че много се радвам да те видя — извика в отговор Наоми, — но това ми изглежда странно недостатъчно. Корабът! Настроен е да дестабилизира бутилката, ако друг кораб задейства алармата за близост.
Боби се намръщи и кимна. Наоми видя как устата на жената мърда, докато предаваше информацията на някого. На Алекс. Гледаше как Боби слуша нещо, което самата тя не можеше да чуе. Пехотинката изглеждаше по-стара от последния път, когато я бе видяла. Но беше красива. Боби каза още нещо в микрофона си, после притисна пак стъклата на шлемовете им.
— Ще ни пораздвижа — извика тя. — Трябва да насочим крака към слънцето. Скрито-покрито. Поемаме по-малко топлина, ясно?
Наоми преливаше от въпроси, които нямаха нужда от отговори.
— Добре — съгласи се тя.
— Нуждаеш ли се от спешна медицинска помощ?
— Вероятно. Беше наистина тежък ден.
— Много смешно — извика Боби с глас, който показваше, че не е никак смешно. — Нуждаеш ли се от спешна медицинска помощ?
— Не. Не мисля.
— Добре. Увий ръце около раменете ми и се дръж здраво. — Боби се дръпна няколко сантиметра назад и ѝ показа как да хване предмишниците си. Наоми направи поясния жест за „Видях и разбрах“. Няколко секунди по-късно маневрените двигатели на бронята на Боби заработиха и теглото на Наоми се върна. Изпита чувството, че я вдигат, че я носят към звездите. Ярката като слънце реактивна струя на „Чецемока“ ги подмина и в сравнение с нея тъмният корпус на кораба изглеждаше миниатюрен. Отдалечи се към слънцето и бавно, в течение на дълги, вечни минути, изчезна под тях.