Не се поместиха в скутера. Не съвсем. Той бе направен за един, може би двама, а те бяха четирима, единият в бойна броня. Въздухът бе горещ и задушен, а рециклаторите започваха да дават предупреждения и грешки. Алекс бе изключил реактора и бе минал на акумулатори, за да не генерират толкова топлина.
— Всъщност, можем да включим тягата — обясни Алекс, — само че хора идват към нас от две посоки, а имаме два пъти по-малко противоускорителни кресла, отколкото пътници.
Той седеше в едното кресло отпред на скутера. Боби бе свита до осакатената палуба, където някога е имало друго кресло. Вратата на каютата бе отворена и премиер-министърът на Марс плуваше там в лекьосан потник. Това караше мястото да изглежда като сън. Самата Наоми се рееше близо до тавана. Алекс бе настроил стенните екрани да показват картина отвън, но тя изглеждаше съвсем не толкова ярка, колкото на живо. Не можеше да я заблуди.
„Чецемока“ се намираше под тях: въртяща се черна точка на фона на ослепително бялото слънце. Наоми го зърваше от време на време долу, близо до пода, където екранът свършваше. Освен това Алекс бе накарал системата на „Рейзърбек“ да отбележи приближаващите се ескортни кораби на ООН и, в синьо, „Росинант“.
— Та така — поде Алекс. — Старши. Ти си… ъъъ. Тук навън. Това бе малко неочаквано.
— Аз също не мислех, че ще те видя пак, Алекс — призна Наоми. Чувстваше кръвта във вените си някак странно. Едновременно мудна и пъргава. Освен това ѝ бе трудно да фокусира очите си. Ръцете ѝ обаче вече не бяха толкова подути. Часовете работа между обшивките вероятно бяха изтласкали всичката допълнителна течност където ѝ беше мястото. Нещо такова. Цялото тяло я болеше и тя продължаваше да открива колко силно е било гаденето ѝ, докато още и още негови слоеве, за които не бе подозирала, се смъкваха от нея. Двайсетсекундното ѝ слънчево изгаряне от скока от „Пела“ бе подуто и чувствително на допир, но нямаше мехури. Щеше да се обели, щом заздравее достатъчно. Когато бяха стигнали до „Рейзърбек“ и запечатаха кораба, тя изпи цял литър вода, а още не ѝ се пикаеше. Главоболието, предизвикано от дехидратацията, започваше да я отпуска. Боби ѝ бе предложила от своите болкоуспокояващи, но нещо в Наоми се противеше на идеята да причинява още неща на тялото си, преди да е минала през лазарет.
Осъзна, че е загубила съзнание, когато се свести. Боби и премиер-министърът говореха за хубави ресторанти за спагети в големите квартали на Лондрес Нова. Въздухът бе гъст, спарен и миришеше на тела. Тя се потеше в боклучавия си скафандър. На синята точка на „Росинант“ ѝ бе поникнал ореол, двигателят му сочеше към тях, докато той забавяше, за да се изравни с техния курс.
В крайчеца на зрението ѝ трепна някаква чернота и изчезна.
— Алекс — изхриптя тя, а после се закашля толкова силно и продължително, че Боби трябваше да я хване. Когато дробовете ѝ се поизчистиха, опита пак. — Алекс. Можеш ли да пожертваш някоя и друга от онези ракети?
— Зависи, старши — отвърна пилотът. — Какво искаш да направя с тях?
— Унищожи онзи кораб — каза Наоми.
— Всичко е наред — успокои я Алекс. — Предупредихме всички, че е миниран. Никой няма да…
— Не заради това. Просто му е време да си върви.
„Защото се опитах да го дам на сина си вместо детство. Защото похарчих собствени пари да го купя, а той се превърна в капан за мен и хората, които обичам. Защото всичко свързано с този кораб беше грешка.“
— Хм. Май е регистриран на името на някаква Кооперация за намаляване на риска „Едуард Слайт“. Те няма ли да възразят, ако запратим пиленцето им в слънцето?
— Всичко ще е наред — увери го Наоми.
Премиер-министърът вдигна пръст.
— Струва ми се, че…
— Ракетите са на път — прекъсна го Алекс, после се усмихна извинително. — Ти си глава на моето правителство, Нейт, но тя ми е старши офицер.
— Нейт? — учуди се Наоми. — Вече на малки имена ли сте?
— Недей да ревнуваш — каза Алекс и изкара един прозорец на екрана. На фона на слънцето корабът изглеждаше нищожен. Мъничко петънце мрак, въртящо се под тях като муха. После изчезна.
„Извинявай, Филип“, помисли си тя.
Обърна глава към приближаващия се „Росинант“. Вече бе по-близо.
48.
Холдън
Ако автоматът в лазарета можеше да повдигне вежди и да зацъка осъдително с език, щеше да го направи. Вместо това изкара списък с кехлибарени предупреждения, толкова дълъг, че първите няколко излязоха от екрана, преди Холдън да успее да ги прочете. Наоми изпъшка, когато иглата се заби във вената ѝ и коктейлът на медицинската система започна да се влива в нея. Холдън седеше до леглото и държеше другата ѝ ръка.