Прехвърлянето от „Рейзърбек“ бе станало достатъчно лесно. След като изравниха курсовете си, Алекс долепи скутера до въздушния шлюз и четиримата минаха заедно. Холдън ги чакаше от другата страна, все още невярващ съвсем, че наистина са се върнали. Фред Джонсън също бе там в униформата си за посрещане на политически величия. Бе странно да гледа как Фред видимо сменя ролите си, държи тялото си иначе, а изражението му се мени уж деликатно, но толкова из основи, че сякаш самата форма на черепа му се променяше. Това предизвика у Холдън леко любопитство доколко старецът, който му се представяше, също бе скроен според дадената ситуация. Вероятно никога нямаше да разбере.
Когато вътрешната врата се отвори, той вече бе забравил за Фред, за марсианския премиер-министър, за унищожението на Земята и кажи-речи за всичко освен Наоми. Кожата ѝ бе пепелява, поне където не изглеждаше лъскава и подута от радиационните изгаряния. Очите ѝ бяха кървясали и помътнели от крайно изтощение. Влезе в стаята предпазливо, като че ли всеки неочакван сблъсък би ѝ причинил болка. Беше най-красивото нещо, което е виждал от години. Холдън имаше чувството, че той е човекът, завръщащ се у дома, сега, когато тя бе тук. Щом го видя, Наоми се усмихна и той ѝ се ухили в отговор. На няколко крачки от тях, или на няколко километра, Фред Джонсън и Нейтън Смит се поздравяваха официално. Това нямаше никакво значение.
— Здрасти — каза той.
— Здрасти. Грижеше ли се за мястото, докато ме нямаше?
— Имах известни проблеми с изпълнителите на ремонта, но мисля, че ги изчистихме — отвърна Холдън.
После Боби сложи голямата си силна длан върху рамото му, разтърси го леко и каза:
— Към лазарета.
Наоми пое към асансьора, подпирайки се на Алекс. Изглеждаше ранена, изтощена, полумъртва. Но го беше видяла и се бе усмихнала, и камък му падна от сърцето.
Зазвуча аларма с обратно броене и гравитацията се върна. Наоми се закашля. Беше влажен, болезнен звук, но медицинският апарат не изглеждаше загрижен. Машината имаше скапани болногледачески маниери.
— Мислиш ли, че трябва да повикаме лекар? — попита Холдън. — Може би трябва да повикаме лекар.
— Сега ли? — погледна го учудено Наоми.
— Или по-късно. За рождения ти ден. Когато кажеш. — Думите се изсипаха от устата му, без изобщо да минат през мозъка, а него не го бе грижа достатъчно, че да ги обуздае. Наоми се бе върнала. Беше тук. Някакъв безбрежен страх, който се бе старал да не забелязва, го заля и почна да се разсейва.
Ето така се бе чувствала тя, помисли си Холдън. При „Агата Кинг“ и когато той бе поел към станцията в бавната зона. Когато бе слязъл на повърхността на Ил. Всички онези пъти, когато си мислеше, че я пази от рисковете, ѝ причиняваше подобни тревоги.
— Олеле — промърмори. — Аз съм гадняр.
Тя открехна очи като два ярки процепа и се усмихна лекичко.
— Пропуснах ли нещо?
— В известен смисъл. Отнесох се някъде за минутка, а сега отново съм тук. И ти също, което е много, много добре.
— Хубаво е да се върнеш у дома.
— Но докато ти… Искам да кажа, докато ние… Виж, когато бях на Тихо, говорих с Моника. И с Фред. Искам да кажа, говорих с Фред за теб, за нас и какво трябва да знам, и защо си мисля всичко онова. А с Моника говорихме защо съм лъгал и дали в онова, което тя направи, е имало някаква сила, и как било етично и отговорно да я използва. И аз си мислех…
Наоми вдигна ръка. Челото ѝ се сбръчка.
— Ако ще ми казваш, че си имал авантюра с Моника Стюарт, сега може би не е най-подходящият момент.
— Какво? Не. Разбира се, че не.
— Хубаво.
— Просто си мислех. За много различни неща, всъщност. И исках да знаеш, че каквото и да правиш и да преживяваш, и щом не желаеш аз да съм част от него, не е нужно да ми казваш, ако не искаш. Аз съм много любопитен и искам да знам. Но каквото и да е то, е моя работа само ако ти си съгласна да е моя работа.
— Добре — отвърна тя и затвори пак очи.
Холдън я погали по ръката. Кокалчетата ѝ бяха разранени, а на китката ѝ имаше синина.
— Значи, когато казваш „добре“…
— Имам предвид, че ти също ми липсваше и се радвам, че се върнах, и би ли ми донесъл зелен чай или нещо такова?
— Да — скочи веднага Холдън. — Да, ще ти донеса.
— Не бързай — каза тя. — Може да подремна малко.