— Тъкмо когато си помисля, че си се променил, ми излизаш с нещо, което е типично джеймсхолдъновско. Не знам какво да мисля за теб. Наистина не знам.
— Благодаря, предполагам.
— Няма защо — каза Фред. Миг по-късно добави: — Има кораби, които се носят към порталите. Марсиански военни кораби. Много би ми помогнало да знам дали се подчиняват на Инарос, или на някого друг.
— Като например онзи, който държи протомолекулната проба?
— Който и да е, всъщност. Искам да говоря с Нагата.
Атмосферата помежду им охладня.
— Искаш да я разпиташ?
— Да.
— И искаш разрешението ми?
— Така ми се струва учтиво.
— Ще поговоря с нея за това, когато се съвземе още малко — обеща Холдън.
— Не мога да те моля за нищо повече — каза Фред и се надигна на крака. На края на стълбата спря. Холдън го видя как обмисля дали да се плъзне надолу като Гор, но реши да не го прави. Стъпало по стъпало Фред слезе от командния център и затвори люка след себе си. Холдън пусна пак записа, после го спря. Имаше чувството, че главата му е пълна с памук.
Толкова дълго бе съсредоточен върху това да се разсейва от отсъствието на Наоми, че сега, когато се бе върнала, се чувстваше почти смазан. Моника бе права. Нещата се бяха променили и той вече не знаеше какво е мястото му в тях. Дори да обърнеше гръб на Фред, Авасарала и на собствената си известност, какво би могъл да стори един независим кораб в тази нова, преустроена Слънчева система? Имаше ли банки, които биха могли да му платят, ако се заеме да превозва товар до луните на Юпитер? Ами колонистите, които вече бяха минали през пръстените на път за нови, непознати светове? Дали Свободният флот наистина щеше да спре доставките за тях, както и обратния поток от суровини и открития?
Но атаките изглеждаха най-вече неизбежни и дребнави. Ако вътрешните планети не бяха показвали в продължение на поколения на поясните, че са заменими, може би щеше да има някакъв начин… някакъв начин да се приспособят уменията им и начинът им на живот към тази по-голяма човешка експанзия. Начин да се тласне цялото човечество напред, а не само част от него.
И колко дълго щяха са в състояние Инарос и хора като него действително да възпират наплива от колонисти? Или може би имаше нещо друго, някаква част от плана, която още не са видели? Тази мисъл го изпълни с чувство, което той реши да нарече ужас, защото му се стори по-добро название от „страх“.
Мониторът изписука. Алекс искаше връзка. Холдън я прие с благодарност.
— Здрасти, капитане — ухили се Алекс. — Как я караш?
— Добре, струва ми се. Просто убивам малко време извън каютата, за да не будя Наоми. Предполагам, че ще спи дванайсет-четиринайсет часа.
— Ти си добър човек — отбеляза Алекс.
— Ами ти?
— Показвах на временния ти пилот всички начини, по които би могъл да ме изпревари до „Чецемока“, ако се беше сетил за тях.
— Бъди мил с него — рече Холдън, но не говореше сериозно. — Къде си? Ще дойда при теб.
— В машинното — отвърна Алекс. — Което е част от причината да искам да говоря с теб. Току-що получих добри новини от Луната.
49.
Еймъс
Товарните механоботи местеха сиви палети или бели пластмасови сандъци по протежение на целите докове Олдрин и заглушаваха бърборенето на човешки гласове с дрънчене и бръмчене на машини. Стоукс и останалите бегълци от остров Гърмяща змия се бяха скупчили до една сива стена в опит да не пречат много на движението, докато някакъв цивилен служител с огромен терминал обработваше данните им един по един. Охранителите в черни брони стояха пред шлюза на „Жанг Гуо“ и се мръщеха. Стенният екран бе настроен да показва лунния пейзаж отвън, сив като гуми на камион.
Червеното сари на Крисджен Авасарала изпъкваше на този фон като ярко цветно петно, а гласът ѝ прорязваше цялата шумотевица, сякаш тя изобщо не съществуваше.
— Как така не можем да се качим на кораба, да ти го начукам?
— Нямате съдебна заповед — изтъкна Еймъс. — Никой не се качва на моя кораб без съдебна заповед.
Авасарала наклони глава и изгледа жената, която командваше отряда на охраната.
— Предвид, че между вас и него, изглежда, има някакво разбирателство, госпожо — каза шефката на сигурността, — не искам да настоявам.
Авасарала махна нетърпеливо с ръка, сякаш пропъждаше някакъв дим.
— Бъртън, първо на първо, това не е твоят шибан кораб.
— Как да не е? — възрази Еймъс. — Смятай го за спасено имущество.
— Не. Когато нахълташ в нечий частен хангар и отмъкнеш кораба вътре, това не е спасяване на имущество. Това е кражба.