— Сигурна ли си? Защото там долу нещата изглеждаха доста опустошени. Уверен съм, че беше спасяване на имущество.
— И второ на второ, сега сме във военно положение, така че мога да правя кажи-речи каквото си ща, дори да те шибам яко. Включително и да те прекарам през безценния ти малък кораб на каишка, с топка в устата и по дантелено бельо. Така че тия приказки за съдебна заповед можеш да си ги завреш отзад. А сега ми кажи защо съм тук.
— Абе, знаеш ли, това, че можеш да направиш нещо, не означава, че трябва да го направиш. Не изглеждам особено добре в дантела.
Тя скръсти ръце.
— Защо съм тук, Еймъс?
Той се почеса по бузата и погледна назад към „Жанг Гуо“. Стоукс и всички слуги бяха излезли, но Ерих, Прасковка и групата от Балтимор още бяха вътре. Някои от тях, включително Ерих, или живееха под фалшива самоличност, или изобщо ги нямаше в системата.
— Ами виж каква е работата — поде Еймъс. — Ако беше влязла вътре, можеше да се почувстваш длъжна да направиш нещо. И тогава аз вероятно щях да се почувствам длъжен да направя друго нещо. А после всички щяхме да правим разни неща и денят ни като цяло щеше да се скофти.
Лицето на Авасарала се успокои и очите ѝ се съсредоточиха на няколко сантиметра вляво от Еймъс. Шефката на сигурността понечи да проговори, но Авасарала вдигна ръка да я спре. След няколко секунди изсумтя и се обърна към отряда от охраната.
— Можете да пропуснете този. Вървете вместо това да пиете по една бира или нещо такова. Всичко е наред.
— Слушам — отвърна шефката на сигурността.
— Бъртън, погрижи се това да не доведе до никакви проблеми и я разкарай от шибаната ми луна, преди някой да я е видял.
— Ясно, Криси.
— И не ме наричай така, да те шибам. Аз съм действащ генерален секретар на Обединените нации, не любимата ти стриптийзьорка.
Еймъс разпери ръце.
— Нищо не пречи да си и двете.
Смехът на Авасарала отекна над дока. Охранителният отряд се отдалечи. Товарните механоботи се пренаредиха. Количките продължиха по различните си пътища, забързани като мравки в разритан мравуняк.
— Радвам се, че отърва кожата — каза тя, когато се поуспокои. — Вселената щеше да е доста по-безинтересна без теб.
— Благодаря, подобно. Как върви възстановяването?
— Майката си трака — отвърна тя и поклати глава. — Продължаваме да губим хиляди хора всеки ден. Може би десетки хиляди. Храната долу свършва и дори да имах достатъчно ориз да нахраня всички, инфраструктурата е така прецакана, че няма как да го разпределя. Да не говорим, че по всяко време може да падне още някоя шибана скала.
— Дъщеря ти добре ли е?
— Ашанти и семейството са живи и здрави. Вече са на Луната. Благодаря, че попита.
— Ами твоят човек? Арджун?
Авасарала се усмихна, но усмивката не стигна до очите ѝ.
— Оставам оптимистично настроена — каза тя. — „Росинант“ е на път за насам. Така че ще можеш да пътуваш на кораб, който не кара пишката ти да изглежда толкова малка като това кичозно лайно.
— Радвам се да го чуя. Така или иначе този не е в мой стил.
Авасарала се извърна и тръгна бързо през тълпата.
Личеше си, че ниската гравитация не е естествена за нея. Еймъс предположи, че не е прекарвала много време извън гравитационния кладенец. На космоса трябваше да му свикнеш. Той се протегна и се залюля на пръсти, чакайки и последният охранител да се скрие от поглед. Нямаше голяма вероятност да продължат да настояват, след като са ги пернали през пръстите, но пак се чувстваше по-добре да ги види как си отиват.
Докато чакаше, двама поясни в униформи на доковете Олдрин минаха забързано покрай него с наведени глави, държейки се плътно един до друг. В близко време Луната щеше да е доста гадно място за поясните, помисли си Еймъс. Но и преди това едва ли е била чак толкова хубаво. Той тръгна обратно към „Жанг Гуо“ и при приближаването му шлюзът се отвори, сякаш приветстваше завръщането му.
Вътрешността на кораба бе адски грозна. Нечупливото покритие на коридорите бе тъмночервено, с мъхнатата повърхност на фалшиво кадифе и осеяно със златни лилии в странна неповтаряща се шарка. Люковете бяха емайлирани в тъмносиньо и златно. Свръхголемите противоускорителни кресла бяха навсякъде — в ъглите на стаите, в ниши в стените. Въздушните рециклатори добавяха миризма на тамян от сандалово дърво, без дима. Като цяло, корабът бе въплъщение на стереотипа за бардак, създаден от дизайнер, който никога не е влизал в истински. Стаята на охраната бе претупана, зле проектирана и почти незапасена, но хората на Ерих бяха разпределени из нея толкова добре, колкото е възможно. Даже Мъжкараната, още омотана в стегнати превръзки, държеше заредена пушка, насочена по протежение на коридора.