— О — изпуфтя Еймъс. — Ами, не.
— За тях ще е по-добре да ги водиш ти, а не аз.
— Може, но не ги познавам достатъчно, за да ми пука. Имам си собствена работа и ще се придържам към нея.
Не можа да познае дали отпускането в очите на Ерих е облекчение, или разочарование. Може би и двете. Лидия щеше да разбере. Или Наоми. Или Холдън. Вероятно и Алекс. Но за него това бе само лека промяна в напрежението на мускулите. Би могло да означава всичко.
— Тогава сам ще се оправя — заяви Ерих. — Ще се махнем оттук до ден-два, ако успея да го уредя.
— Добре, тогава — каза Еймъс. Струваше му се, че би трябвало да има още нещо. Познаваше Ерих по-дълго от всеки друг жив човек. Дори да се видеха пак някой път, сегашният разговор бележеше края. Животът и на двама им щеше да се развие съвсем различно, ако Еймъс бе изрекъл други думи. Струваше му се, че би трябвало да каже нещо по този въпрос. Но тъй като нищо не му идваше наум, той се върна в асансьора и потегли надолу към работилницата.
Да отидеш в техническата част на „Жанг Гуо“ — местата, където собствениците и техните гости не биха си прекарвали времето — беше като да пристъпиш в друг кораб. Всичкият блясък и красота отстъпваха на чист, функционален дизайн, който не бе толкова добър като на „Роси“, но по-добър, отколкото на всеки друг кораб, на който Еймъс бе работил. Всички ъгли бяха заоблени и омекотени в очакване на сблъсъци. Всички дръжки бяха завинтени с двойни болтове. Чекмеджетата и шкафовете в работилницата се заключваха в две равнини. Въздухът миришеше на пресни филтри и смазка. Някой бе поддържал мястото чисто и в по-добър ред, отколкото всъщност заслужаваше една разкрасена орбитална совалка. Еймъс се зачуди дали този човек е още жив. Но не можеше да отговори на въпроса, затова не хаби много енергия за него.
Прасковка седеше на един работен тезгях. Дрехите, с които се бяха сдобили по време на пътуването с велосипеди до Балтимор, изглеждаха доста жалки в чистата и подредена обстановка. Скъсани на рамото и все още прекалено широки за нея. Тя сякаш плуваше в тях. Косата ѝ бе хваната отзад на конска опашка, а ръцете ѝ се движеха бързо и внимателно над отворена кутия с електронни модули. Движенията ѝ бяха прецизни и плавни като в стар запис на пианист. Тя не вдигна очи, когато Еймъс влезе, но се усмихна.
— Имам нещо за теб. Спасих един ръчен терминал. Хубав. Даже успях да го свържа с местната мрежа. Само да му довършиш конфигурацията и е готов.
Еймъс издърпа една седалка от стената до нея. Тя му подаде терминала, но не срещна погледа му.
— Според Криси това не е спасено имущество.
— Тогава съм го освободила. И аз самата щях да си взема един, но не мога. Няма с какво да се свържа.
— Мога да го използвам временно — каза Еймъс и започна да въвежда своята конфигурационна информация. — Поне ще получа достъп до медийните канали.
— Има ли значение?
— Е, ако ти мислиш, че няма, значи вероятно няма.
Тя въздъхна. В очите ѝ имаше сълзи, а на лицето ѝ — усмивка.
— Успяхме. Добрахме се благополучно до Луната. Точно както се надявахме.
— Да.
— Знаеш ли кое ми липсваше най-много в Преизподнята? Всичко, което е от значение. Те ме хранеха и ме поддържаха жива, и имахме нещо като терапевтична група, където можехме да говорим за детските си травми и такива глупости. Но не можех да правя нищо значимо. Не можех да работя. Не можех да говоря с хора извън затвора. Просто съществувах, съществувах и съществувах, и щях да продължавам така, докато рано или късно умра и сложат някой друг в килията ми.
Тя се приведе напред и опря лакти на тезгяха. Беше си изгорила пръста на нещо — я поялник, я дуло на оръжие — и кожата бе гладка и розова, и изглеждаше болезнено.
— Няма да се върна там.
— Прасковке, няма къде да се връщаш. Пък и така или иначе, сигурен съм, че Криси се досети, че си на борда. Не повдигна въпроса, така че, ако си седим кротко…
Смехът ѝ бе къс и горчив.
— Какво? Не можеш да ме вземеш със себе си, Еймъс. Не мога да отида на „Росинант“. Опитах се да убия Холдън. Опитах се да убия всички ви. И наистина убих някои хора. Невинни хора. Това никога няма да изчезне.
— Мен ако питаш, пасваш ни идеално — увери я Еймъс. — Признавам, може да се поизнервиш малко, като видиш пак екипажа, но всички знаем каква си. Какво направи. Включително всички гадости, които причини на нас самите. Това не е нещо ново. Ще го обсъдим. Ще измислим нещо.
— Просто ме е страх, че ако той не подкрепи играта ти, ще ме върнат обратно и…