Еймъс вдигна ръка.
— Пропускаш нещо, Прасковке. Май доста хора го пропускат. Нека ти го обясня пак. Няма къде да се върнеш и не говоря само за сградата. Правителството, което те тикна в затвора, сега съществува доста условно. Планетата, която те тикна в затвора, в скоро време ще има милиарди загинали. Никой изобщо не се интересува, че няма да си излежиш докрай присъдата. Има нова флота между нас и Пръстена и още хиляда слънчеви системи, които да разрушим, както скапахме тази. Всъщност какво правиш сега? Тревожиш се какво би станало с теб, ако нищо от това не се бе случило. И си мисля, че го правиш, защото не гледаш фактите.
— Какви факти?
— Нещата не са каквито бяха.
— Кое не е?
— Всичко — изтъкна Еймъс. — Сега, когато Земята драйфа до смърт, а Марс е призрачен град, всичко е в нашите ръце. Кой какво притежава. Кой решава кой какво притежава. Как действат парите. Кой може да праща хора в затвора. Ерих току-що го нарече „най-ужасната бъркотия в историята“ и е прав. Това е съвсем нова игра и…
Ръчният му терминал изписука. Еймъс го погледна. Дизайнът бе по-хубав, отколкото на стария му, но интерфейсът се различаваше малко. Трябваха му няколко секунди да съобрази какво означава сигналът. Подсвирна през зъби.
— Какво има? — попита Прасковка.
Той завъртя екрана към нея.
— Седемдесет съобщения и двайсет и три искания за връзка. Започват още отпреди падането на скалата.
— От кого са?
Еймъс погледна списъка.
— Предимно от Алекс. Няколко от капитана. Мамка му. Имам шест часа видеозаписи само на Алекс, който се опитва да се свърже с мен.
Усмивката на Прасковка бе тъничка, но все пак усмивка.
— Ти поне си имаш приятели.
50.
Алекс
— Велосипед ли?
Еймъс се облегна на бара за закуска.
— Ами да. Те нямат нужда от гориво, не се разболяват. С повечето поправки можеш да се справиш сам. Ако си търсиш постапокалиптичен транспорт, велосипедите са правилният избор.
Алекс сръбна от бирата си. Беше местна, от една кръчма надолу по коридора, с богат аромат на хмел и червеникав цвят.
— Предполагам, никога не съм мислил за това по този начин.
Апартаментът на Луната бе по-голям от стаите им на станция Тихо, но от същия тип. Четири спални, от които се влизаше в широка обща стая. Стенен екран, следващ извивката ѝ, бе настроен да показва идеализиран лунен пейзаж, доста по-фотогеничен от истинския. От време на време анимирано „извънземно“ момиче се подаваше иззад някоя скала, правеше изненадана физиономия и се скриваше бързо. Еймъс предполагаше, че е готино, но би предпочел истински лунен пейзаж.
— Така или иначе, не исках да минавам през Вашингтон. Прекалено много хора, а и ако помпите бяха спрели да работят, щеше да ми се наложи да газя до коленете в мътилка, нали?
— Правилно — каза Алекс.
Холдън бе на „Росинант“. Наоми спеше в стаята си. Спеше много, откакто „Росинант“ ги бе прибрал всичките от вакуума. Медицинската система казваше, че се оправя и че почивката е полезна за нея. Алекс обаче се притесняваше. Не защото тя имаше нужда от сън, а защото може би всъщност нямаше, а само се преструваше. Да е тук с Холдън, Еймъс и Наоми беше огромно облекчение. Искаше му се това да е краят на раздялата им и всичко да се върне по местата си, сякаш нищо не е било.
Но не беше така. Дори докато говореше с Еймъс, на Алекс му се струваше, че долавя леки промени у него. Някаква отнесеност, като че ли през цялото време си мислеше за нещо друго и само се преструваше, че посвещава на Алекс цялото си внимание. Наоми се намираше под медицински грижи още от пристигането им и лекарите не пускаха при нея никого, освен Холдън. Щом Наоми си намираше извинения да стои отделно от тях, това можеше да е много лош знак. Още не знаеха всичко, което е преживяла, как е попаднала при Свободния флот и как е избягала от него, но изглеждаше очевидно, че това е било травма за нея. Затова Алекс се опитваше да се наслаждава на покоя и удоволствието да е отново с екипажа си и пренебрегваше растящата в дълбините на ума му тревога, чувството, че — също като с правителствата, планетите и цялата Слънчева система — нещата тук са се променили.
Ръчният терминал на Еймъс изписука. Той изгълта половин чаша бира и оголи зъби.
— Трябва да свърша нещо.
— Добре — кимна Алекс и изля остатъка от бирата си в мивката. — Къде отиваме?
Еймъс се поколеба, но само за част от секундата.
— На доковете. Има нещо, което трябва да преместя в работилницата си.
— Чудесно — каза Алекс. — Да вървим.