— Да — потвърди Наоми. — Точно така.
Облекчението върху лицето на Авасарала бе твърдо като кремък.
— Радвам се да го чуя, миличка. Бях се разтревожила, че съм те преценила грешно. — Тя се изправи, а после се вкопчи в масата, ругаейки под нос. — Липсва ми гравитацията. През половината време имам чувството, че съм на шибан трапец. Ще си легна и ще взема приспивателно, преди да съм получила психически срив. Обсъждането започва на сутринта.
— Ще бъдем там, където поискаш — увери я Холдън. — Няма да крием нищо. — Той още държеше ръката на Наоми и пръстите ѝ бяха свити около неговите. Може би това все пак бе обнадеждаващо. Що се отнася до некриенето на нищо… Е, Еймъс все още мълчеше.
Срещата се разтури, но не съвсем. Авасарала си тръгна, но останалите, включително Боби, отидоха до фоайето на охраняемата зона и излязоха през пропускателния пункт. Мрачното мълчание постепенно отстъпваше на по-банален разговор: дали тук има място с по-добра храна от столовата на „Роси“. Или ако не по-добра, поне различна. Дали Наоми е в състояние да пие алкохол, защото имало някакво кръчме на един от по-долните етажи, което уж предлагало доста хубава бира. Никой не попита дали Боби ще дойде. То се подразбираше. Докато скачаха в слабата гравитация, Наоми и Холдън продължаваха да се държат за ръце. Еймъс и Боби си разказваха мръсни вицове. Тъкмо този безкрайно обикновен разговор вдъхваше на Алекс надежда. Въпреки всичко, което се бе случило, случваше се или заплашваше да се случи в невидимото и несигурно бъдеще, все още имаше моменти като този. Така че може би, напук на всичко, нещата щяха да са наред.
На широкия склон на площад „Чандраян“, където потоците от колички, механоботи и полуподскачащи хора завиваха надолу по широка рампа към вътрешността на Луната, Еймъс прочисти гърло.
— Та значи, относно този имунитет за членовете на екипажа…
— Не беше само заради теб — каза Наоми, превръщайки го хем в шега, хем не съвсем.
— Да, така и предполагах — кимна Еймъс. — Обаче вижте каква е работата. Мислех си дали да не си взема чирак. Сещате се, да помогна за увеличаването на екипажа. Да осигуря малко излишък на умения.
— Добра идея — каза Холдън. — Имаш ли някого предвид?
51.
Наоми
— Не, мамка му — заяви Джим, когато останаха сами в апартамента. — В никакъв случай. И дума да не става. Сигурно има милиард различни начина да се каже „не“, и пак ще трябва да ги изредя по няколко пъти, за да изразя категоричността на отказа си по този въпрос. Клариса Мао? На „Роси“? Как може това да е нещо друго, освен едно огромно „да не го правим“?
— И все пак — изтъкна Наоми и се отпусна бавно на леглото — ти каза на Еймъс, че ще си помислиш.
Джим се опита да кръстосва из стаята, но слабата лунна гравитация го затрудняваше. Той се отказа и седна в края на леглото.
— Тъкмо събрахме отново екипажа. А и Боби беше там. Не исках да развалям момента.
— Аха. Момента.
Тя затвори очи. Всичко я болеше. Кожата я болеше. Усещаше очите си пълни с песъчинки и подути. Ставите на ръцете и краката я боляха. Коленете я боляха. Върховете на пръстите ѝ бяха ожулени и свръхчувствителни. Имаше главоболие, което се изразяваше в чувство за огромна крехкост, докато не се раздвижеше прекалено бързо, и тогава главата ѝ започваше да тупти. Но беше по-добре отпреди. И щеше да продължи да се подобрява. Бавно, в разстояние на дни, а може би на седмици, щеше да стане отново себе си. Или някаква версия на себе си. Но дори някои от пораженията да останеха завинаги, щеше да се чувства по-добре отсега. Не още, но скоро.
Алекс, Еймъс и Боби бяха излезли. Бяха отишли да вземат бира и храна. От тяхната храна. Пица, фалафели или сашими. Земна храна. На Луната нямаше хубав червен бъркоч или ако имаше, нямаше да го сервират на никое от местата, където те биха отишли. Отчасти ѝ се искаше да имаше енергията да отиде с тях. Отчасти ѝ се искаше Джим да бе решил да тръгне с тях, вместо да остане с нея. Отчасти изпитваше еуфория и бе на ръба на сълзите заради това, че е тук, че се е измъкнала, че се е свършило. Имаше чувството, че душата ѝ е шепа зарове, които още се търкалят, и това, което покажат, ще определи каква форма ще приеме останалата част от живота ѝ.
— Искам да кажа… Клариса Мао? — възкликна Джим. — Как може на някого да му хрумне, че това е добра идея?
— Еймъс не се страхува от чудовища — изтъкна тя. Думите имаха горчив вкус, но не съвсем. Или не, не горчив. И все пак сложен.