— Тя е виновна за смъртта на много хора — заяви Джим. — Тя взриви „Сенг Ун“. Уби четвърт от екипажа. А онзи труп, който намериха? Онзи, който разнасяше в кутия за инструменти? Помниш ли го?
— Да.
— Онзи човек е бил неин приятел. Тя не е убивала само безлики врагове. Напълно открито, очи в очи, е убивала хора, които познава. Които харесва. Как стигаме от това до „Знам, хайде да я вземем на кораба си“?
Тя разбираше, че трябва да го спре. Той не говореше за нея или за „Агустин Гамара“, или за някой от другите кораби, саботирани оттогава с помощта на кода, който бе написала. Не говореше за Син, нито за начина, по който се бе опитал да се намеси в полуинсценираното ѝ самоубийство. Ако говореше за това, щеше да има още. Как е могла да зареже сина си? Как е могла да остави Филип да си мисли, че се е самоубила? Как е могла да крие нещо толкова важно от хората, които твърдеше, че обича? Всичките ѝ грехове, които дори Клариса Мао не носеше.
Бе наясно, че трябва да го спре, но не го стори. Гласът му сякаш изчопляше коричката на рана. Болеше я да го слуша, раната бе оголена и болезнена на пипане, но болката бе приятна. Нещо по-лошо, струваше ѝ се правилна.
— Не казвам, че трябва да бъде убита. Що за приказки, че ако някога трябвало да се върне в затвора, Еймъс щял да я застреля? Разбирам, че той се шегува, но…
— Не се шегува.
— Добре де, преструвам се, че той се шегува, но не защитавам убийството ѝ. Не желая смъртта ѝ. Даже не искам да я държат в нечовешки, отвратителни затвори. Но в случая не говорим за това. Да пътуваш на един кораб с някого означава буквално да му поверяваш живота си през цялото време. И добре де, бях на „Кентърбъри“, и там имаше някои хора, които бяха много, много съмнителни. Но дори Байърс беше убила само съпруга си. Докато Клариса Мао се бе заела да ме унищожи лично. Мен. Аз просто… Аз не… Как може на някого да му хрумне, че това е добра идея? Човек, направил такива неща като нея, не се променя току-така.
Наоми си пое дълбоко дъх, изпълвайки с въздух измъчените си дробове. Те още хъркаха леко, но я бяха натъпкали с достатъчно вещества за потискане на рефлексите, за да не кашля до премала. Нямаше желание да отваря очи, нямаше желание да говори. Но отвори очи, седна и облегна гръб на таблата на леглото, обвила ръце около коленете си. Холдън млъкна, усети важността на предстоящото. Наоми посегна към косата си, дръпна я над очите си като воал, а после почти ядосано я отметна назад, за да ги открие.
— Така — каза тя. — Трябва да поговорим.
— Като капитан със старши офицер ли? — попита той предпазливо.
Тя поклати глава.
— Като Наоми с Джим.
Заболя я, като видя ужаса, разцъфтял в очите му, но и го очакваше. Усещаше отглас от него в гърдите си. Изглеждаше странно, че след всичко, което бе направила — всички демони, срещу които се изправи и от които се спаси, — това ѝ е толкова трудно. Ръчният терминал на Холдън изсвирука, но той дори не погледна екрана. Бръчките около устата му се вдълбаха, все едно е вкусил нещо неприятно. Той скръсти ръце, силни, овладени, спокойни. Тя си спомни първата им среща, на „Кентърбъри“, преди цял един живот. Как бе излъчвал чар и увереност, и колко противно ѝ бе това отначало. Колко го бе мразила, че прекалено прилича на Марко. И колко го бе обикнала после заради това, че е съвсем различен.
И ето че сега щеше да наруши правилото си за мълчание и това между тях или щеше да оцелее, или не. Ужасна мисъл. Може би Марко все още имаше силата да я опустоши отвътре и дори не бе нужно да си прави труда да знае за това. Съществуването му бе достатъчно.
— Аз не… — започна Джим, после млъкна. Погледна към нея изпод вежди, сякаш той бе човекът, който се чувстваше гузен за всичко. — Всички си имаме минало. Всички си имаме тайни. Когато ти замина, се почувствах… изгубен. Объркан. Сякаш някаква част от мозъка ми я нямаше. А сега, когато си тук, съм просто безумно щастлив да те видя. Това тук — то ми е достатъчно.
— Да не би да ми казваш, че не искаш да знаеш?
— О, боже, не. По-скоро бих си отрязал някой пръст на крака. Аз съм изграден от бясно любопитство и неудържима ревност. Но мога да се справя с тях. Нямам по-голямо право от друг път да те карам да ми казваш нещо, което сама не желаеш. Ако има нещо, което не искаш да споделиш…
— Не искам да ти казвам нищо от това — призна Наоми. — Но трябва да знаеш. Така че се налага да минем през този етап, нали?
Джим се размърда, измъкна крака изпод себе си и коленичи в края на леглото с лице към нея. Косата му имаше цвета на кафе с малко сметана. Очите му бяха сини като дълбока вода. Като вечерно небе.