— Тогава ще минем — каза той с простичък безграничен оптимизъм, който я изненада и предизвика смеха ѝ, дори сега.
— Та така — поде тя. — Когато бях на около шестнайсет, живеех с жена, която наричахме Тиа Марголис, и гълтах инженерните курсове по мрежата с максимална бързина. Имаше кораби, които минаваха през дока. Поясни кораби. С екипажи от радикални елементи.
Джим кимна и оттам нататък — за нейна изненада — беше лесно. В съзнанието ѝ идеята да разкрие миналото си на Джим — на когото и да било — бе нещо, което ще предизвика гняв, отвращение, обвинения. Или по-лошо, жалост. Джим, който въпреки всичките си недостатъци понякога можеше да е съвършен, слушаше внимателно. Тя била любовница на Марко Инарос. Забременяла млада. Била замесена — отначало без нейно знание — в саботажа на кораби на вътрешните планети. Имала син на име Филип, който ѝ бил отнет като средство да бъде контролирана. Описа мрачните си мисли и осъзна, че кажи-речи за първи път говори открито за тях, без воала на ироничен хумор. „Опитах се да се самоубия, но не се получи.“ Самото изричане на тези думи ѝ приличаше на сън. Или събуждане.
А после някак си, докато бе затънала дълбоко в признанието си и разголваше покварената си душа, което трябваше да предизвика травма и ужас, тя усети, че просто говори с Джим. Беше намерила начин да му прати съобщение по време на битката и той ѝ каза, че го е получил, спомена и за разговора си с Моника Стюарт, и защо се е почувствал предаден от нея. А после се върна на това как журналистката е била отвлечена, а после още по-назад към плана ѝ да използва протомолекулната проба като спиритична масичка, за да разследва липсващите кораби. После минаха на „Чецемока“ и резервния план на Марко, което пък ги насочи към начина, по който той винаги влагаше един замисъл в друг, и преди тя да стигне до Син, Алекс, Еймъс и Боби се върнаха и гласовете им бъбреха един през друг като птиче чуруликане. Джим затвори вратата на спалнята, за да не ги чуват, а после отиде и седна пак до нея, също опрял гръб на таблата на леглото.
Когато тя започна да разказва как е убила Син при скока си, той я хвана за ръката. Помълчаха за момент, докато тя изследваше скръбта си. Бе истинска и дълбока, но също така примесена с гняв към стария ѝ приятел и похитител. Не си бе позволила да мисли за това тогава, но като си помислеше сега, цялото време, прекарано на „Пела“, ѝ приличаше на упражнение по затваряне в себе си. Освен когато се бе опълчила на Марко. Спомни си как му каза, че Джим е всичко онова, което той само се преструва, че е, зачуди се дали да разкаже тази част, а после я разказа. Джим изглеждаше ужасѐн, после се засмя. Загубиха нишката на историите си и прекараха десет минути да възстановяват хронологията: „Чецемока“ бе напуснал „Пела“ след потеглянето на Джим и Фред от Тихо или преди това? Той бе казал на Алекс да проучи „По Кант“ преди падането на камъните на Земята, така ли? Ах, да. Добре. Сега го схващаше.
Приспа им се както седяха така, с ръката ѝ свита в неговата. Паузите ставаха все по-дълги и по-тихи. Тя си помисли: „О, наистина трябва да поговорим за Еймъс и Клариса Мао“, но после вече сънуваше, че е на кораб, който лети с пълно g за всички останали, докато тя се рее в безтегловност. Другите от екипажа бяха притиснати към палубата, докато тя се носеше през въздуха и достигаше до инструменти и тръби, до които те не можеха. В съня ѝ Алекс обясняваше, че е така, защото била набрала толкова инерция, а на другите щяло да им отнеме известно време да я настигнат. В този контекст думите му май имаха смисъл.
Тя се събуди. Не знаеше колко време е минало, но откъм общата стая вече не се чуваха гласове. Джим се бе свил на една страна с гръб към нея. Дишаше дълбоко и бавно. Тя се протегна лекичко, като внимаваше да не го обезпокои. Болките в мускулите, кожата и ставите ѝ бяха малко по-слаби и топлина изпълваше гърдите ѝ. Отпуснатост.
Беше пазила своите тайни от години. Беше ги стискала като шплинта на ръчна граната. Страхът и срамът, и вината, се бяха трупали в нея неусетно. Нещата, които бе направила погрешно — а те бяха толкова много, — бяха набрали сила. Струваше ѝ се странно да не я гризат отвътре. Чувстваше се някак празна, но умиротворено празна.
Не че изведнъж се бе изпълнила със светлина и щастие. Син все така бе мъртъв заради нея. Филип все така бе изоставен. Повторно изоставен. Марко все още представляваше възел от гняв и омраза. Нищо от това не се бе променило, и същевременно всичко беше. Стара картина, превърната в нещо ново със смяна на рамката. Джим се размърда насън. Сред тънките, тъмни косми на тила му имаше няколко по-светли. Първите признаци на посивяване.