Дванайсет минути и четирийсет и пет секунди.
Филип спря и се озърна назад към отряда си. Десет доброволци, най-добрите, които можеше да предложи Поясът. Освен самия него, никой от тях не знаеше защо е важен набегът срещу марсианския склад за провизии и до какво ще доведе. Всички бяха готови да умрат по негова заповед, заради това, което бе той. Заради това, което бе баща му. Филип го усещаше в стомаха и гърлото си. Не страх, гордост. Беше гордост.
Дванайсет минути и трийсет и пет секунди. Трийсет и четири. Трийсет и три. Заложените от тях лазери оживяха и зашариха по четиримата пехотинци, бункера с резервния екип, оградата на периметъра, работилниците, казармите. Марсианците се обърнаха, бронята им бе толкова чувствителна, че даже лекото погалване на невидими светлинни лъчи бе доловено. Вдигнаха оръжията. Филип видя как един от тях забеляза отряда им и оръжието му се измести от лазерите към тях. Към него.
Той затаи дъх.
Преди осемнайсет дни един кораб — Филип не знаеше даже точно кой, — някъде в системата на Юпитер, бе включил мощна тяга, надхвърляйки десет, а може би дори петнайсет g. В определената от компютрите наносекунда корабът бе пуснал няколко десетки къса волфрам с четири кратко горящи ракети за еднократна употреба в центъра на масата им и прикрепени към тях евтини сензори, работещи само на една честота. Трудно можеше да се нарекат машини, толкова простички бяха. Шестгодишните деца правеха по-сложни неща всеки ден, но така ускорени до сто и петдесет километра в секунда, не им трябваше да са сложни. Трябваше само да им се покаже накъде да вървят.
За времето, необходимо на сигнала да тръгне от окото на Филип, да мине по очния му нерв и да стигне до зрителния неокортекс, всичко бе свършило. Той усети сблъсъка, видя па̀рите, изригнали там, където доскоро бяха пехотинците, и двете нови звезди, пламнали за кратко на мястото на бойните кораби над главата му, едва след като врагът вече бе мъртъв. Превключи радиото на скафандъра си в активен режим.
— Ichiban — каза той, горд, че гласът му е толкова спокоен.
Заедно тръгнаха с подскоци надолу по стената на кратера. Марсианската корабостроителница беше като излязла от някакъв сън, огнени кълба изригваха от разбитите работилници, щом съхраняваните там летливи газове се възпламеняваха. Мек сняг бълваше от казармите, докато атмосферата в тях излиташе навън и замръзваше. Пехотинците бяха изчезнали, телата им бяха разкъсани и разпилени. Облак от прах и лед изпълваше кратера и само лицевият дисплей му показваше къде са мишените.
Десет минути и тринайсет секунди.
Отрядът на Филип се раздели. Трима се насочиха към средата на откритото пространство и намериха достатъчно широко място, където да разгънат тънката черна въглеродна структура на евакуационната рама. Други двама извадиха безоткатни картечни пистолети, готови да застрелят всеки, който се появи от развалините. Още двама се втурнаха към оръжейната, а трима поеха с Филип към складовете за провизии. Сградата изплува от прашния облак, сурова и застрашителна. Вратите за достъп бяха затворени. Товарен механобот лежеше катурнат на една страна, водачът му бе мъртъв или умираше. Техническият му специалист се приближи до контролното табло на вратата и отвори капака с електрическа резачка.
Девет минути и седем секунди.
— Джоузи — повика Филип.
— Trabajan, sa sa? — отвърна рязко Джоузи.
— Знам, че работиш — каза Филип. — Ако не можеш да го отвориш…
Големите врати се размърдаха, потрепериха и се вдигнаха. Джоузи се обърна и включи светлините на шлема си, за да може Филип да види изражението на обруленото му лице. Влязоха в склада. Кули от закривена керамика и стомана се трупаха нагъсто, образуваха грамадни като планини купчини. Имаше тънка като косъм жица, дълга стотици километри, навита на пластмасови макари, по-високи от Филип. Огромни принтери чакаха, готови да оформят пластините, които ще обвият празнотата, за да създадат мехурче от въздух, вода и сложни органични съединения, минаващи за човешка жизнена среда. Трепкащи аварийни лампи озаряваха грамадното пространство в зловещото сияние на катастрофа. Той тръгна напред. Не помнеше да е вадил пистолета си, но ето че бе в ръката му. Мирал, не Джоузи, се връзваше в един товарач.