— Проблем ли? — попита Филип.
— Pinché камък ми проби стъпалото — процеди през зъби Ааман. — Боли.
— Gratia sa, че не ти уцели пишката, coyo — подхвърли Джоузи.
— Не се оплаквам — изсумтя Ааман. — Не се оплаквам.
Ракетите на рамата се изтощиха; гравитацията от ускорението изчезна. Под тях смъртта бе дошла в корабостроителниците. Вече нямаше светлини. Дори и огньове не горяха. Филип обърна очи към ярките петънца на звездите, галактическия диск, греещ над всички тях. Една от онези светлинки не беше звезда, а огнената диря на „Пела“, който идваше да прибере екипажа си. Без Чучу. И без Андрю. Филип се зачуди защо не изпитва угризения за загубата на двама души от отряда си. Първият му отряд. Доказателството, че може да се справи с истинска мисия, с истински залози и да излезе чист.
Не бе имал намерение да говори. А може и да не бе казал нищо. Може би само въздишка се бе изтръгнала от устните му. Мирал се изкиска.
— Без майтап, Филипито — подхвърли по-старият мъж. Малко по-късно добави: — Feliz cumpleaños, sabez?
Филип Инарос вдигна ръце в жест на благодарност. Беше петнайсетият му рожден ден.
1.
Холдън
Година след нападенията на Калисто, почти три години след като бе потеглил с екипажа си за Ил и около шест дни след като се бяха върнали, Джеймс Холдън се рееше до кораба си и гледаше как един механобот унищожител го разрязва. Осем изпънати кабела приковаваха „Росинант“ към стените на дока. Това бе само един от многото ремонтни докове на станция Тихо, а ремонтната зона беше само една от многото в гигантската строителна сфера. Около тях, в широката цял километър вътрешност на сферата, се работеше по хиляди други проекти, но Холдън не виждаше нищо, освен своя кораб.
Механоботът довърши рязането и свали голямо парче от външния корпус. Отдолу се показа скелетът на кораба: яки ребра, заобиколени от плетеница кабели и тръбопроводи, а под тях — втората кожа на вътрешния корпус.
— Да — каза реещият се до него Фред Джонсън, — скапали сте го.
Думите на Фред, макар приглушени и изкривени от комуникационната система на скафандрите им, му подействаха като удар в корема. Фактът, че Фред, формален лидер на Съюза на външните планети и една от трите най-могъщи личности в Слънчевата система, проявяваше личен интерес към състоянието на кораба му, би трябвало да го окуражава. Ала Холдън имаше чувството, че баща му проверява домашното му, за да се увери, че не е оплескал нещо.
— Вътрешната рама е огъната — обади се трети глас по радиото. Беше един кисел на вид мъж на име Сакай, новият главен инженер на Тихо след смъртта на Саманта Розенберг по време на онова, което всички вече наричаха Инцидента в бавната зона. Сакай следеше ремонта от офиса си недалеч оттам през камерите и рентгеновите скенери на механобота.
— Как направихте тази поразия? — Фред посочи към кожуха на електромагнитното оръдие на кила на кораба. Цевта му минаваше почти по цялата дължина на „Роси“, а подпорите, свързващи го с рамата, на места бяха видимо изкривени.
— Разказвал ли съм ти — отвърна Холдън — как веднъж с „Роси“ издърпахме тежък товарен кораб на по-висока орбита, като използвахме електромагнитното си оръдие за реактивна тяга?
— Хубав виц — вметна Сакай, но без следа от хумор. — Някои от тия подпори може и да е възможно да се поправят, но бас ловя, че ще намерим в сплавта достатъчно микропукнатини, за да е по-добре да се сменят изцяло.
Фред подсвирна.
— Това няма да е евтино.
Водачът на СВП ту беше, ту не беше покровител и спонсор на екипажа на „Росинант“. Холдън се надяваше в момента да са на етапа „беше“ от тази нестабилна връзка. Без отстъпката за преференциални клиенти поправката на кораба щеше да стане значително по-скъпа. Не че не можеха да си я позволят.
— Има множество зле закърпени дупки по външната обшивка — продължи да изрежда Сакай. — Вътрешната изглежда добре оттук, но ще я минем под лупа, за да се уверим, че е запечатана както трябва.
Холдън понечи да изтъкне, че връщането им от Ил щеше да включва далеч повече задушаване и смърт, ако вътрешната обшивка не бе херметична, но се спря. Нямаше защо да настройва срещу себе си човека, който в момента отговаряше за поддържането на кораба му в летателно състояние. Спомни си за дяволитата усмивка на Сам и навика ѝ да смекчава критиките си с палячовщини, и усети как нещо зад гръдната му кост се свива. Бяха минали години, но скръбта все още успяваше да го издебне.