Първият пробив дойде, когато един от полицейските агенти, зачислен към Килмара по негова молба, ги уведоми, че един от апартаментите в сградата, гледаща към посолството, за кратко е бил даден под наем на четирима японци, чийто престой в Ирландия щял да бъде съвсем кратък, тъй като търсели подходящо място за техен завод по електроника. Желаели да се нанесат веднага. Дори значителната предплата, която агентът поискал, не ги отказала.
Във всички празни апартаменти, както и в някои от обитаваните, предварително бяха поставени микрофони в очакване да се случи нещо подобно. В посолството имаше и наблюдателен център, но действителното наблюдение се извършваше от щабквартирата на рейнджърите на „Шрусбъри роуд“.
Подслушвателната уредба бе последен модел и звукът бе кристален. За жалост, въпреки че сред рейнджърите имаше и лингвисти, говорещи на общо осемнайсет езика включително арабски и иврит, никой не говореше японски.
Тогава Гюнтер се сети, че бе видял един от морските пехотинци да си говори с някакъв американец от японски произход. Това не означаваше, че той говори японски, след като живееше в Щатите, но си струваше да опитат.
Провървя им.
Докато слушаше превода, Килмара започна да се чуди дали пък не бе прибързал със заключението, че цялата работа е посолството е уловка. От това, което чуваше, му се стори, че в крайна сметка можеше наистина да се случи нещо. После изведнъж изскочи връзката с някаква конференция на туристически агенти, която щеше да се състои на следващия ден в близкия „Джурис Хотел“. Всички идваха от Близкия изток и броят им възлизаше на седемдесет и двама души.
Подкрепленията бяха поставени в готовност. Оттеглянето на рейнджърите бе отложено. Сега оставаше въпросът кога да се намесят. Май излишно бе наплашил Фицдуейн. Е, по-добре уплашен, отколкото мъртъв.
Килмара реши, че се поддава на събитията и не обмисля достатъчно съществуващите факти. Наклони стола си назад и се отдаде на сериозен анализ на положението. Извика файла с разписанията и започна да експериментира различни варианти.
Следобед времето изостави всички опити за неутралитет и се зае да премести част от Атлантика на мястото на западното крайбрежие на Ирландия.
Етен и Уна започнаха да правят разпределението на гостите за спане, а Фицдуейн се затвори в кабинета си в опит да поразчисти двумесечната поща, която се бе натрупала на бюрото му.
Имаше няколко писма от Берн, които не представляваха интерес, с изключение на една туристическа брошура за текущите и предстоящи събития в града. Разлисти я разсеяно и за свое учудване усети, че Берн му липсва. Тъкмо бе на път да я метне в кошчето, когато една подробност привлече вниманието му. При нормални обстоятелства, това едва ли щеше да го впечатли повече от дисертация върху особеностите на козината на яковете, но предчувствието, което го гризеше и разсъжденията му по повод Палача, го накараха да прикове поглед.
Казваше се, че сряда, двадесети май, е Денят на здравеца. Тогава всички добри граждани на Берн украсяваха къщите си със здравец. Значи градът щеше да потъне в кървавочервено.
Бе твърде съмнително съвпадение, а и бе напълно в стила на зловещото чувство за хумор на Палача.
Той разопакова радиостанцията, която Килмара му бе дал и му се обади. Връзката бе добра, но полковникът го нямаше. Фицдуейн реши, че ако предаде съобщение за здравец чрез посредник, Килмара като нищо щеше да си помисли, че окончателно се е смахнал.
— Кажете му да ми се обади при първа възможност — каза той, — край.
— Разбрано — каза дежурният в щабквартирата на рейнджърите.
Фицдуейн се присъедини към жените да им помогне за оправянето на леглата. Мечката се бе обадил от летището. Пристигаше и бе взел със себе си и медицинската си сестра, надявайки се, че Фицдуейн не би имал нищо против. Андреас фон Графенлауб, да не остане назад и той водеше приятелката си. Щяха да пренощуват в Дъблин и да изчакат Хенсен. Възнамеряваха да потеглят рано на другата сутрин и да пристигнат в замъка тъкмо за обяд.
Фицдуейн се питаше дали бе обяснил, че замъкът му, макар и замък, не бе голям. Следващият неочакван гост ще трябва да спи в конюшнята.
Вечерята вървеше чудесно, но колкото и да се опитваше, Фицдуейн не успя да се отпусне и да се наслаждава до край.
Вярно, когато трябваше, се усмихваше и смееше, дори вдигна тост за добре дошли на гостите, но Етен усещаше, че нещо го яде. Отговорът му, че вероятно все още преживява последиците от случилото се в Берн, не я задоволи, но тъй като от дясната й страна седеше Хари Ноубъл, който през цялото време се опитваше да я забавлява, а дьо Гевен седнал насреща и използваше всеки удобен момент, за да пофлиртува с нея, тя остави Фицдуейн насаме с мислите му.