Мъроу пое дълбоко въздух, изпусна го и каза:
— Ами, отвъд моста, направо тука си го приземи момчето, на пътя близо до училището.
— Не знаех, че там има място за приземяване на самолет — каза Фицдуейн, — а и пътят е толкова разнебитен.
— Разнебитен-неразнебитен — каза Мъроу, — момчето си го приземи и то не един път. Отидох да погледна и даже говорих с пилота. Чужденец, но приятен. Возеше двама пътници, каза, че били роднини на някого от учениците в „Дрейкър“.
— Помниш ли името на ученика? — попита Фицдуейн.
Мъроу поклати отрицателно глава.
— Какъв беше самолетът?
— Беше малък, с два двигателя, приличаше на кутия, обикновено с такива летят до Аранските острови.
— Ясно, бил е „Айландър“ — каза Фицдуейн, — кръстоска между летящ камион за доставки и джип. Ако пилотът е добър, наистина може да се приземи тук. На този тип самолети им трябва не повече от четиристотинметрова писта, а понякога и по-малко.
— Защо питаш?
— Ще ти кажа, след като хапнем — отговори Фицдуейн. — Не искам да ти развалям апетита — и последва Мъроу в къщата.
На масата седеше Хари Ноубъл с чаша чай в ръце.
— Добро утро, господин посланик — каза Фицдуейн.
Хари Ноубъл зяпна от изненада:
— Откъде, за Бога, знаете това? — попита смаян той.
Фицдуейн седна на масата и загледа как Уна му налива чай.
— Е, имам приятели на високи постове.
Посланик Ноубъл кимна мрачно. Свърши се с пребиваването му инкогнито. Сигурно скоро щяха да го нападнат отговорни служители по протокола от американското посолство. Отиде и ходенето му за риба.
— Искам да си поговорим — каза Фицдуейн — и отсега се извинявам, че темата на разговора ни никак няма да е приятна.
Уна сервира храната:
— Първо хапнете — каза тя, — неприятностите ще почакат.
Закусиха и после Фицдуейн разказа всичко на посланика.
— Много предположения и малко факти — каза той, — а и доколкото знам, полицията и другите служби по опазване на реда са уведомени за подозренията ви. Но като че ли вероятността да се случи нещо е почти изключена. Пренапрегнат сте от преживяното в Швейцария.
Фицдуейн кимна.
— Очаквах подобна реакция, аз залагам преди всичко на инстинкта си, а той никога не ме е подвеждал.
Мъроу отвори шкафа и извади една пушка с мощен телескоп. Със същия тип оръжие бе стрелял в Конго. Разглоби пушката и отново я сглоби, без да гледа.
— Господин Ноубъл — каза той, — понякога не знаем защо се случват някои неща, но въпреки това те се случват, нали? — той посочи Фицдуейн. — Познавам този човек от дълго време и съм се бил редом с него и искрено се радвам, че не съм се бил срещу него. Научих се да се вслушвам в думите му. В противен случай отдавна нямаше да съм между живите.
Посланикът се вгледа в Мъроу. После се усмихна и каза:
— Само глупак би пренебрегнал съвета на опитен помощник.
Мъроу се засмя.
Посланикът се обърна към Фицдуейн и попита:
— Имате ли някаква идея?
— Намира се — отговори Фицдуейн.
Ако трябваше да бъде честен, Мечката трябваше да си признае, че първите му впечатления от Ирландия, меко казано, не бяха добри. Мрачното време само засили първоначалното му мнение по въпроса. Дори и да оставеше настрана потискащото впечатление от режещия вятър и оловносивото небе, даже и най-благосклонният гост на Дъблин (единственото, което видя от Ирландия през първата вечер) щеше да се съгласи, че страната — той се опита да намери точната дума — е отвратителна.
От друга страна градът кипеше от живот, нещо, което не можеше да се каже за Берн. Улиците гъмжаха от млади хора, изпълнени с енергия и весела небрежност, сградите носеха отпечатъка на традициите и бурната история на страната, а на някои от тях все още личаха следите от въстанието срещу британците от 1916.
Вечеряха навън. Сервитьорите бяха приятелски настроени, но това не им пречеше да се появяват, когато си искат. Ядоха морски специалитети и слушаха музика, която събуждаше неподозирани чувства. Пиха твърде много черна бира и ирландско кафе.
Легнаха си по малките часове и на следващата сутрин закусиха едва в осем. Мечката се събуди объркан и много разтревожен от това, какво щеше да стане с него след няколко седмици прекарани в Ирландия. Останалите казаха, че отдавна не са си прекарвали толкова весело. Това съвсем не беше по швейцарски.