Когато пристигнаха на острова, спряха до моста, за да погледат как под тях Атлантика се нахвърля срещу скалите. Малко по-нататък замъкът на Фицдуейн се очерта на фона на синьото небе и хвърлящият отблясъци океан.
— Невероятно! — каза Мечката, като излязоха от колата, за да поздравят чакащия ги Фицдуейн.
Той се усмихна:
— Чакай, още не си видял всичко.
— Струва ми се, че не е необходимо да правим каквото и да било, дори и наистина да се появи Палачът — каза Хенсен. — Първо, мишената не сме ние и второ, имаме си замък, където да се скрием. Трябва просто да спуснем желязната врата и да пием домашно уиски, докато чакаме добрите да дойдат.
Мечката се възмути:
— Съвсем по немски — най-добре да си седим на топло и да оставим шепата хлапета на звяр като Палача. Не го мислиш сериозно, нали?
— Точно ти ли ще ми говориш, кой седи на топло и кой не? — заяде го Хенсен. — А какво правите вие, швейцарците, вече повече от пет века? Чакате бурята да отмине като ядете „Тоблерони“, а след това събирате труповете.
— Успокойте се — намеси се Фицдуейн. — Може и наистина нищо да не се случи.
Всички се умълчаха. Седяха около голямата стара дъбова маса в банкетната зала. Тя бе потъмняла от годините, но все още можеше да побере поне три пъти повече хора от седящите на нея дванайсет. Всички погледи се насочиха към Фицдуейн.
— Това е само предчувствие — добави той.
Посланикът заговори пръв. Той бе взел сина си Дик от училището и го бе довел за обяд, но вече нямаше никакво намерение да го връща там, докато всичко не се изясни. Вътрешно се питаше дали и той, посланикът, не бе включен в списъка на злодея. Препарираната глава на началника на Отдела за борба с тероризма към Държавния Департамент на САЩ сигурно би изглеждала добре сред трофеите на Палача. Прокашля се и каза:
— Говоря ви като външен човек и смятам, че доказателствата не са напълно убедителни — чу се недоволната реакция на някои от присъстващите.
Посланикът вдигна ръка:
— Но — продължи той, — повечето от хората тук ви познават и явно вярват на инстинкта ви, така че това, което искам да ви кажа, е, нека да действаме като един и да направим, каквото можем. По-добре сега да вземем всички предохранителни мерки, отколкото после да съжаляваме.
Той огледа присъстващите. Всички кимнаха в знак на съгласие.
— Тогава нека да решим кой какво да прави.
— Лесна работа — каза Мечката, — в тази ситуация демокрацията няма място. Замъкът е на Фицдуейн, островът е на Фицдуейн, а и той най-добре познава Палача. Нека той каже кое е най-доброто.
— Съвсем логично — обади се Хенсен.
— Май спечелихте изборите — каза посланикът и другите го подкрепиха.
Фицдуейн стана и се приближи към един от продълговатите прозорци на външната стена на банкетната зала. Беше отворен и през тесния процеп влизаше океанският бриз.
В далечината видя кораб. Беше май товарен кораб или за превоз на добитък — нещо от този род. Наближаваше носа на острова, там, където бе разположено училището „Дрейкър“. Времето бе прекрасно. Искаше му се сега да е навън с Пука под топлите лъчи на слънцето и нежната милувка на бриза, а не тук в тази зала, подготвяйки се за това, което предстоеше. Върна се на масата, Етен му се усмихна и той й се усмихна в отговор.
— Преди да навлезем в подробностите, искам да изясня нещо — обърна се той към групата. — Единственото, което мога да ви кажа, е какво предчувствам, а предчувствието ми казва, че приближава нещо много лошо — той погледна всеки един от тях в очите. — Някои от нас може да бъдат убити. Искам сега всеки от вас да реши дали ще остане или не.
Никой не помръдна, Фицдуейн изчака още малко.
— Добре, тогава. Ето какво ще направим — каза той и си погледна часовника.
Беше три и седемнайсет следобед или петнайсет и седемнайсет военно време.
Глава седма
на борда на кораба „Сабин“ — 15:23 часа
Кадар държеше подложката за писане в лявата си ръка въпреки болката, сякаш за да се убеди, че ръката му е непокътната. Не болеше много, раната заздравяваше добре, но психическата травма бе осезаема. Усещането за уязвимост, породено от факта, че част от тялото му бе откъсната, се притъпяваше донякъде от ежедневната работа, но сутрин, щом се събудеше, то се връщаше с нова сила.