За всичко бе виновен ирландецът. Изстрелът му в последната секунда, преди Кадар да успее да се измъкне от ателието, бе осквернил иначе безупречното му бягство. Куршумът бе отнесъл един пръст от лявата му ръка и на мястото му бяха останали да стърчат само няколко костици. Кадар бе изненадан. Отначало не бе почувствал никаква болка и благодарение на това бе успял да изпълни без усилие всички предварително обмислени стъпки на плана си, дори да закопчее циповете, коланите и всички обезопасителни катарами на подводния си екип и акваланг с предвидената бързина.
Болката го прониза, когато бе излязъл от тайния проход в студените води на Ааре. Бе толкова силна, че той започна да пищи и да се гърчи. Само споменът за това го караше да потръпва.
Фицдуейн — трябваше да го убие от самото начало, а не да се поддава на капризите на Ерика. Но ако искаше да бъде откровен, трябваше да признае, че вината не бе изцяло нейна. Самият той бе харесал Фицдуейн, беше го заинтригувал. Сега плащаше цената за това. Ето какво значи да се поддаваш на благородни чувства. Това му бе коствало един пръст.
Кадар погледна излъскания месингов хронометър на стената. Кутията бе много стара, но машинката вътре бе съвременна — както впрочем и всички неща на кораба.
Този кораб отговаряше идеално на целите му. Не привличаше внимание, беше чисто и уютно. За негова изненада и голямо облекчение, корабът не носеше никаква миризма. Очевидно, в наши дни животните получаваха всички грижи, независимо от това, че ги водеха на клане в Либия. Бе доволен, защото щеше да има място за заложниците. Много от недостатъците на едно самолетно отвличане като горещината, теснотията и блокираните тоалетни, щяха да бъдат избегнати. „Сабин“, който имаше много добра климатична инсталация и просторни клетки за животни, бе идеалният кораб за масово отвличане, а ако се наложи и за масова екзекуция.
Операция „Здравец“ — най-голямата и най-амбициозната от всичките му акции. Щеше да ознаменува края на кариерата си подобаващо. А по-късно, когато неговите методи и средства излезеха на бял свят, щяха да накарат всички експерти по борба с тероризма да направят сериозна преоценка на досегашната си тактика.
Кадар обичаше да планира, но най-много обичаше времето непосредствено преди операция, когато всички приготовления бяха приключили. Наслаждаваше се на усещането за добре свършена работа и приятното очакване на това, което предстоеше.
При повечето отвличания на голям брой хора проблемът се състоеше в това, че терористите недоизпипваха нещата и много бързо изгубваха инициативата. Първо, броят им никога не бе достатъчен — в ограниченото пространство на един самолет пет или шест фанатика трудно можеха да държат под око няколкостотин човека за повече от няколко часа. Дори екстремистите бяха хора и те имаха нужда да хапнат, да поспят или да отидат до тоалета. Освен това, напрежението бързо ги уморяваше, започваха да се разсейват, да гледат хубавите жени, вместо да пазят и изведнъж — бум! Избухват гранатите с паралитичен газ и всякакви други джунджурии, с които властите си служат и какво се получава? Още един мъченик в името на каузата. Абсолютно безсмислено, според Кадар. Аргументи от сорта на това, че дори отвличането да не е успешно, то пак получава заслужена известност чрез пресата, въобще не можеха да го впечатлят.
Друг проблем при отвличането на самолети бе това, че терористите бяха принудени да използват такова оръжие, което можеше лесно да се крие, като гранати и пистолети, в резултат на което никога не разполагаха с достатъчно боеприпаси. За разлика от тях, силите на реда, подпалени от коментарите на средствата за масова информация и търговците на оръжие, обикновено влагат много пари във всякакво антитерористично оръжие и оборудване. Никога досега везните не се бяха накланяли толкова много в полза на официалните власти. Антитероризмът се бе превърнал в индустрия.
Но дори и да се оставят настрана недостатъчният брой хора и въоръжение, оставаше още един и то основен недостатък в тактиката на отвличането на самолети: почти веднага след като се осъществеше отвличането, инициативата за по-нататъшни действия винаги преминаваше изцяло в ръцете на властите. Терористите чакаха и се потяха, а властите шикалкавеха и забавяха умишлено нещата. Единственото, което оставаше на терористите бе да започнат да избиват заложници, за да покажат непоколебимостта си, но дори и това не бе изход, защото всички много добре знаеха поговорката: когато започне избиването на заложници, в играта влизат специалните групи и тогава господ да ви е на помощ. А опитът показваше, че когато се намесят специалните части, позициите на терористите се превземаха за минимално време и най-вече с минимален брой жертви. Египтяните правеха изключение.