Андреас изстреля първите две гранати в тунела, те се удариха на пода и възпламененият взрив ги изхвърли нагоре във въздуха на височината на човешки бой. Из тунела се разлетяха шрапнели и проехтяха писъци. Обърна гранатомета към бензиновия резервоар и изстреля четирите „М433“ за две секунди, след което се втурна с всички сили в обратната посока, следван от Мъроу.
Първите две гранати бяха отчасти погълнати от предпазната стена от бетон и пясък, която се разлетя на парчета. Другите две гранати избухнаха в самия резервоар, но бензинът не пламна веднага.
Изля се в тунела и се подпали от нажежена до червено част от граната. От гърлото на тунела изскочи огнена топка, която погълна оранжерията, където само преди секунди бяха Андреас и Мъроу.
От тунела се чуваше само пукота на пламъците. Изви се черен дим. От другата страна на тунела, залепнал до стената Кадар почувства дъха на дракона. Хората в тунела бяха мъртви, но повечето се бяха изтеглили преди експлозията.
Катерачите наближаваха върха на скалата.
по пътя към замъка на Фицдуейн — 18:25 часа
Пилотът на „Айландър“-а отмести поглед от тичащите насреща му ученици. Вече не бягаха в пакет, а се бяха разпрострели на около стотина метра ширина. Изчисли, че ще успее да кацне и спре на около двеста метра пред челната редица, като по този начин щеше да осигури време за бойците от Фантом-въздух да заемат позиции.
Усети, че колелата докосват земята. Видя как отпред бягащите се разцепиха на две и по средата изскочи едно волво, което се насочи право към самолета. Той яростно натисна спирачките — волвото бе съкратило рязко спирачния му пробег. Опита се да си представи последствията от челен сблъсък при обща скорост над сто и петдесет километра в час. Знаеше, че каквито и да бяха те, участниците вече нямаше да се интересуват от нищо.
Погледна зелената мочурлива земя вляво от пътя, после волвото. Сблъсъкът отстоеше само на няколко секунди във времето. Решителността му се стопи. По-добре страхлив, отколкото мъртъв, помисли си той и изви самолета към зеленината встрани от пътя.
Виждайки, че куража на шофьора се изпарява секунда след неговия, той се почувства удовлетворен. Радостта му обаче не трая дълго. Оказа се, че яркозелената трева е просто тресавище и самолетът, с целия Фантом-въздух потъна в четири метра дълбока кафеникава вода.
— Дотук добре — каза Фицдуейн, гледайки мехурчетата по зеленикавата повърхност, — винаги е по-лесно да играеш на собствен терен.
Бегачите профучаха край него и той махна по посока на замъка. Дьо Гевен и Хенсен спряха до волвото, задъхани.
— Ти си абсолютно смахнат — изпъхтя дьо Гевен, облян в пот.
— Смахнат, но постига резултати — поправи го Хенсен.
Фицдуейн се ухили, отвори задните врати на фургона и каза:
— Искате ли да ви закарам?
островът на Фицдуейн — 18:45 часа
Когато първият от катерачите се изкачи на скалата, металната решетка затвори с трясък главния вход на замъка. Надолу по пътя, кални следи сочеха мястото, където двама от оцелелите от Фантом-въздух се бяха измъкнали от тинята и се бяха отправили към училището. Никой от тях не искаше да се явява пред очите на Кадар, но просто нямаше къде другаде да отидат.
Глава девета
щабквартира на рейнджърите, Дъблин — 19:45 часа
Генералният директор на Ирландското бюро по туризма бе посивял петдесетгодишен занимаващ се е политика господин, който явно никога не бе живял на село. Основните му оръжия бяха усмивката, връзките и способността му да говори безспирно, без да казва нищо съществено, докато противникът не капитулираше напълно, независимо за какво ставаше дума.
Този път ставаше дума за евентуалното задържане на група туристически агенти от Близкия изток, от рейнджърите. Помощниците му го бяха уверили, че арестуването на подобни гости със сигурност няма да помогне за развитието на ирландския туризъм, а и ще изглежда идиотско по телевизията.
Като чу, че това ще изглежда идиотско на екрана, генералният директор реагира като куче на звънеца на Павлов. Започна да отделя обилно слюнка, изпадна в паника и поиска незабавно да се срещне с командващия рейнджърите.
На Килмара му бяха необходими деветдесет минути, за да се отърве от смахнатия генерален директор и свитата му. Едва тогава успя да се върне на бюрото си и забеляза, че не е имало обаждане от замъка на Фицдуейн вече доста време, а уговорката им беше контролно чуване на всеки два часа. Опита се да се обади по телефона, но май беше повреден. Опита да се свърже и с охраната в „Дрейкър“, но — същия резултат. Това не бе чудно, тъй като всички телефони на острова бяха свързани на един кабел. Позвъни в полицейския участък в Боливонен, най-близкото до острова на Фицдуейн село. Знаеше, че по това време там няма да има никого, но обикновено всички разговори се прехвърляха в дома на дежурния полицай.