На десетото позвъняване, телефонът най-сетне бе вдигнат и един запъхтян глас каза: „Ало“. О’Съливан, местният полицай, съобщи на Килмара, че току-що се е върнал с колелото от моста към острова на Фицдуейн, след като се е опитал да открие сержант Томи Кийн, когото пък търсеха, за да даде обяснение за някакво нападение. Килмара имаше чувството, че О’Съливан ще издъхне още преди да е свършил разговора. Изчака полицая да се посъвземе и попита:
— Доколкото разбирам, не си успял да го откриеш, така ли?
— Не, полковник.
— Какво искаш да ми кажеш за моста? Защо не отиде на острова?
— Не ви ли казах? — попита объркано полицаят. — Мостът се е срутил. От него не е останало нищо. Островът е напълно отрязан.
Килмара затвори телефона изпълнен с тревога. Беше почти двайсет часа. Какво, по дяволите, става на този остров? Явно нещо не беше наред. Денят на Здравеца в Берн и прекъснати комуникации все още не значеха, че трябва да използва военна сила. Ами ако се прибавеха и предчувствията на Фицдуейн и метода на действие на Палача?
Той погледна към документацията за пристигащата същата вечер с последния полет от Лондон група туристически агенти. Самолетът идваше от Либия, но пък нямаше директна връзка с Ирландия. Възможно ли бе да пренощуват в Лондон, за да могат да се адаптират към новата обстановка?
Внезапно разбра, че подходът му към проблема е грешен. Въпросът не беше дали агентите бяха наистина туристически агенти или не. Въпросът беше как да се справи с два проблема наведнъж и сега, погледнато от този ъгъл, отговорът бе еднозначен. Донякъде трябваше да бъде благодарен на оня идиот от Бюрото по Туризма за това, че го бе посочил. За да направи необходимото, му бяха нужни двадесет и пет минути на телефона.
Откри Гюнтер в оперативната стая. При влизането му немецът вдигна глава. Тъкмо се опитваше да се свърже с Фицдуейн по УКВ-то. Поклати глава:
— Нищо. Абсолютно нищо.
Последва Килмара до кабинета му. Полковникът му махна да затвори вратата.
— Британците ни дължат една услуга — каза той. Гюнтер вдигна въпросително вежда:
— Е, и?
— Напомних им го — каза Килмара. — Не са много очаровани, но ще го направят.
— Какво? Накарал си британците да задържат самолета с туристическите агенти при междинното кацане в Лондон?
Килмара кимна:
— Това не ни позволява да изтеглим нашите хора от посолството, но поне сега можем да оставим бумагите настрана и да се поразходим без угризения на съвестта.
— Значи, ще се отбием при Фицдуейн.
— Точно така — каза Килмара, — нямаме време за губене.
военновъздушна база „Болдонел“ край Дъблин — 20:45 часа
В слушалките се чу глас. Даваха им разрешение за излитане. „В един идеален свят…“, замисли се Килмара, но после отхвърли тази мисъл. Почти през цялата му кариера се бе налагало да работи с ограничени средства по отношение на оборудването и точно в този момент мечтанията за хеликоптери за нощно летене доникъде нямаше да го доведат.
Честно казано ако се оставеше настрана недостига на хеликоптери, които бяха скъпи и като покупка и като поддръжка, като цяло рейнджърите имаха всичко необходимо и бяха много добре обучени. Съвсем скоро щеше да стане ясно дали нещата ще се развият по план. За първи път изпълняваха подобна задача и за първи път щяха да се намесят като бойна част.
Можеше да се окаже, че всичко е фалшива тревога, но нещо подсказваше на Килмара, че не е. Някакъв вътрешен глас му нашепваше, че на другия край на Ирландия кръвопролитието е започнало. Инстинктивно дясната му ръка потърси стоманения допир на „SA-80“ закрепена под седалката.
Погледна навън пистата пред тях, после се обърна назад към двата лекотоварни „Айландър“-а, в които бяха рейнджърите и смъртоносното им оръжие. Гласът на пилота прозвуча в слушалките му.
— Имаме разрешение — каза той.