Докарването на тежките картечници, изчакването на нощта, използването на глезотии като мотопарашутите и най-вече танкотрактора не беше нищо друго, освен демонстрация на сила. Според един от най-големите му врагове, генерал Моше Даян от Израел, дано да изгние в ада, важното беше не как осъществяваш атаката, а с какъв боен дух и с каква сила я правиш. По-важно беше след като веднъж си започнал да продължаваш със същата сила, докато победиш. Генерал Даян май беше прав.
Развоят на събитията само задълбочи тези му настроения — танкотракторът, който трябваше да атакува едновременно с мотопарашутите, бе спрял на около петстотин метра пред портала на замъка. Повредата не беше сериозна и само след петнайсет минути, атаката можеше да продължи, но междувременно мотопарашутистите вече бяха излетели, така че от едновременната атака не стана нищо.
Добрата новина бе, че защитниците на замъка явно не разполагаха с достатъчно оръжие, защото стрелбата им беше неравномерна и неточна, ако се изключи улучването на сапьора. Това бе единствената им жертва. Командосите от Малабар вече нямаха търпение да тръгнат в атака, защото смятаха, че противниците им са по-слаби и защото зъзнеха от студ в хладната ирландска вечер.
Отначало Абу Рафа си помисли, че е някаква игра на светлината, но после стана ясно, че това, което виждат очите му, е самата действителност — металната решетка, заради която бяха направили танка, се вдигаше. Защитниците се предават? Абсурд. Номер? Не биха посмели, като се има предвид недостатъчното им оръжие. Не, или наистина се предаваха, или пороят от куршуми бе засегнал по някакъв начин механизма на решетката. Може би пък Жертвоприносителите все пак бяха оцелели и това бе тяхно дело.
Каквато и да беше причината, това бе още едно доказателство, че Аллах е на тяхна страна. Абу Раба погледна УКВ-то, за секунда се поколеба дали да иска разрешение от Кадар за атаката и после се отказа.
— Малабар първи отряд — извика той, — след мен! — и побягна напред, стреляйки, следван от внезапно въодушевилите се мъже от първи отряд. Те влетяха през главния вход на замъка и се разделиха на две, за да заемат позиции отляво и отдясно и точно тогава Абу Раба се усъмни, че Аллах го подкрепя.
Внезапно вътрешният двор бе залят от светлина. Точно срещу него на бойниците имаше барикади от чували с пясък. Един откос го улучи в гърдите и разкъса гръдния му кош. Видя как трима от хората му се разпадат, когато един огромен огнен език, последван от оглушителен тътен изскочи откъм барикадата.
Последното нещо, което долови, преди изстрелът от второто замаскирано оръдие да разкъса тялото му, бе трясъкът от затварянето на металната решетка.
в замъка на Фицдуейн — 22:50 часа
Преди металната решетка да се затвори бяха влезли единадесет терористи — повече отколкото очакваха. Вътрешният двор бе идеална площадка за екзекуция, още повече, че през първите няколко секунди изненадата бе пълна. Точно срещу терористите бяха разположени двете оръдия, подготвени за стрелба, Фицдуейн, Джудит и Хенсен стреляха от бойниците, а Ноубъл и Андреас отрязваха пътя назад.
При първия взрив от огън паднаха седем терористи, още двама бяха покосени от Андреас, докато драпаха по металната решетка и викаха за помощ.
Останалите двама живи терористи се бяха втурнали в същата посока, но единият бе успял да се добере до бойниците, само на двадесетина метра от мястото, където лежеше Етен, Хенсен бе спрял кръвта с турникет, другият се бе скрил в една от постройките във вътрешния двор, тази, върху която Мечката и дьо Гевен бяха изпробвали оръдията и се намираше точно под другаря си. Стреляше през прозорците и наблюдателниците и то много точно. Мечката и дьо Гевен не можеха да вдигнат глава. За да заредят трябваше да минат отпред на оръдието, а това означаваше да попаднат в обсега му.
Андреас проверяваше амунициите си. Имаше само още два бронебойни заряда, освен тези в гранатомета. Бяха останали предимно стандартните силни експлозиви и още няколко други.
Фицдуейн бе точно срещу хората на Малабар. Чувалите с пясък сега прикриваха терориста на бойниците и той имаше възможност да се придвижва и да покрива почти целия вътрешен двор. Това му позволяваше да удържи положението, докато другарите му се изкачват по стената. Фицдуейн започна да осъзнава, че планът му май се обръщаше срещу самите тях.