— Сър? — повтори Сартауи по-настоятелно и Кадар отвори очи. За момент Сартауи си помисли, че май бе преминал границата. Кадар го гледаше ядно.
След секунда изражението му се смени и той спокойно попита:
— Какво има?
— Доклад за положението, сър.
— Започвай.
— Разбихме скритата врата на портала, тя води към подземен тунел. Смятаме, че тунелът излиза към основата на главната кула, но не сме сигурни, защото пътят ни е блокиран от тежка стоманена врата.
— Взривете я.
— Не можем — каза Сартауи. — Последните експлозиви използвахме, за да заредим ландровъра. Гранатите и ракетите също свършиха. Не сме очаквали подобен развой. Амунициите също са на привършване, има най-много по един-два пълнителя на човек.
— Мотопарашутът и „LPO-50“ готови ли са? — попита Кадар. Имаше предвид мотопарашута на Хюсейн, който след срещата си с пушката на Фицдуейн бе предал богу дух, но тялото му бе послужило като баласт и той се бе приземил сам.
— Да, готови са — каза Сартауи, — момчетата при тежките картечници получиха инструкциите.
Кадар се бе замислил. Той бутна стола назад, стана и закрачи из стаята. След малко се обърна към Сартауи и каза:
— Имаме инструменти за рязане на метал — използвахме ги за бронирането на трактора. Отворете с тях вратата. Обзалагам се, че нашите заложници са от другата страна. Искам вратата да е отворена, когато започне атаката с мотопарашута. Освен това, искам всичко това — и той посочи голямата зала, — да се подпали. Това ще ги накара да се покажат.
— Ами рейнджърите? Няколко успяха да скочат, преди да ударим самолета им.
— Една шепа хора на разстояние няколко километра оттук едва ли ще променят положението — каза Кадар. — А докато дойдат, ние вече ще сме превзели замъка и ще сме си върнали заложниците.
„Дано да си прав — помисли си Сартауи, но не каза нищо.“ Беше чувал доста неща за рейнджърите, но наистина бяха само няколко човека.
Кадар огледа за последно голямата зала.
— Красива е нали?
Сартауи даде нареждания. Бойците от Икар, изтощени от битката, заляха пода на залата с бензин, после стълбището и стаите отдолу.
в замъка на Фицдуейн — 00:13 часа
Бе настъпило кратко затишие, което Фицдуейн използва, за да даде напътствия и оръжие на учениците и да им покаже разположението на вече силно стеснените си позиции. Всички бяха изтощени и гладни. Храна се носеше, когато можеше. Знаеха, че разполагат с много малко време.
Седнал на един чувал с пясък в собствената си спалня, която сега бе главният пост на защитниците в главната кула, тъй като бойната площадка привличаше твърде много внимание, Фицдуейн пое чашата кафе, която Уна му донесе. Не знаеше какво да й каже. Само допреди дванайсет часа тя бе една щастлива жена, която обичаше съпруга си, а сега Мъроу бе мъртъв. Толкова много умряха и то заради него. Дали нямаше да е по-добре да бе оставил Палача да направи, каквото искаше? Едва ли, но когато около теб умираха близки хора, беше много трудно да кажеш кое е правилно и кое не.
Истината беше, че насилието не подбираше жертвите си. Жертвите в една война не бяха нито по-добри, нито по-лоши, от който и да е друг. Северновиетнамците, южновиетнамците, израелците, арабите, полицията, терористите — всички си приличаха по едно нещо — бяха все обикновени хора със семейства като Уна, които бяха въвлечени в нещо, излязло от контрол.
Уна раздаде кафе и сандвичи на всички и се обърна към Фицдуейн. Хапката приседна на гърлото му. Преглътна с усилие и се опита да каже нещо подходящо, но не успя.
Уна го целуна по челото:
— Виж, Хюго, всички рано или късно ще умрем, а Мъроу умря в името на справедлива кауза, за да спаси други хора. Той умря в битка и дано Бог му прости, но наистина обичаше да се бие.
Фицдуейн я прегърна. Чувстваше риданията й, сякаш виждаше пред очите си Мъроу, който му казваше нещо и разбра, че независимо какво бе намислил този път Палачът, той щеше да бъде спрян.
Уна леко се отдръпна, избърса сълзите си и каза:
— Хайде, яж и не се тревожи за Етен, тя е добре — млъкна и след няколко секунди добави: — А след това трябва да спреш Палача, веднъж завинаги.